1) “Един от хората си и трябва да имаш място сред хората” – колко прокобно и. още повече, колко ненужно.

Можеш ли да преброиш “пилците”, изпопадали от местата си, които все места сънуват? Май са безброй.

Колцина са неотстреляните, дето съветват, че място и образ е потребно да имаш? Навярно са николко.

Онзи, който стъпва здраво в себе си, няма нужда да търси поза в клатушкането си сред другите.

----

2) Случвало ли се е някой да живее сред хора? Къде това? Кога? О, не. То се живее сред места, върху които се препират хора.

Но без укор и насмешка, едва ли има по-интересен живот от този да стъпваш здраво в себе си, живеейки сред места-от-хора.

Нямай мечта, че ще дойде ден, в който ще има свят от хора, а не както винаги е било – свят от места за хора. Светът от маски и отражения е единственият възможен свят.

Твоето съзнание не е нито място, нито свят, но то е способно да отстои на света от маски и отражения и… да живее пълноценно в него.

----

3) Как да не се съблазня от място сред хората, но да живея сред (места от) хора? Няма тука въпрос и трудност! Има ги другаде, например: ако се пита “как да имам място сред хората”, щото това се реве по света, на туй му се търси колая и образователни здания все за тая мижава цел се строят.

Лесно е, така и истинско, да се живее сред места от хора. Просто остави местата встрани от себе си, остави ги за тях (хората) и… животът започва. Маски затрошават чела едно о друго, огледала подскачат покрай твоя взор и, разбира се, единствено в своите жадни огледални очи.

 И тогава в тая игра – щото туй е игра, а мъкненето към места е сериозност и маска – иде твоето участие. Участие в отстояние. Посегни към маска, сложи я, махни я, строши я, подари я, забрави я, метни я по всички огледала.

Откак човек стане възрастен, играта спира, и тръгва досадата, с думите: “изхранването е сериозно занимание”. Че кое му е сериозното. Възможно е като роб да се бъхтиш, но без маска, без огледало и без сериозност. А като игра. Щото нали навсякъде се виждат хилядите забъхтени господари, дето са велико-место-разположени хора.

----

4) Имало някога птица, която никога не кацала, но и никога не летяла високо. А умеела да прави и двете неща – да каца и да лети високо.

Тази птица не се уморявала, защото не се величаела, и не се величаела, понеже не се уморявала.

Нямало ято за тази птица. Нямало кауза за тази птица. Колко тъжно, а? Но с други, по правилни думи – колко свободно.

Казват, че има миг от деня, в който птицата спира своя полет, застивайки в празното. Но този миг е някак толкова “високо”, че ние от своите места, не съумяваме да го уловим. Този миг има странно име – “часът на червея”.