Човекът сред природата
/част от есе/

Обичам топлите летни нощи в балкана. Легнеш там, близо край огъня и се заслушаш в песента на щурците. А тя сякаш от самата земя като бистър ручей извира и се носи из замълчаните полета. А звездите, там горе, високо над теб, се усмихват и леко кимат с глава. Гората тайнствено шуми, а реката все тъй забързана следва своя дълъг път. Час подир час огъня угасва, остава само малка искрица да тлее, да блещука като светулка, изгубила своя път в тъмнината. И тогава, тогава - Ах!... 
......................................................................
Обичам топлите летни нощи в балкана, но  изгревите в прегрътките на планината са невероятни. Събудиш се сутрин... далече от суетата и хаоса. Сам сред тишината, сред музиката на зората - шумолене на река, песен на птичка, плясък на риба в тихия вир, полъх на вятър и сянката на стария дъб...
Ако нашият човешки жребий е да бъдем така благословени, но неразумни, то значи завинаги ще си останем разпънати на кръста между радостта и страданието.




P.P. ако някой желае да прочете пълната версия, ако някой се интересува... моля пишете ми... ще се радвам, че есето ми се е харесало на някого