Винаги ми е било трудно да пиша за традицията. Може би защото не съм имала досег с нея. Може би защото съм човек на „новото време“ и ми е трудно да я усетя. Не мога да кажа. Спомням си моментите, когато семейството се е събирало по повод нещо в календара. Спомням си сестра ми и всеки поотделно, какво е правил и казал, но не мога да се сетя за чувството. Може би е нямало. Няма. И това е най-лошото.
Денят е Неделя. Очаква се днес да се събере цялото семейство. Денят, в който всеки прощава и иска прошка. Като най-малкия член на семейството на мен никой не ми иска прошка. Оскърбително. Не че имах много време да се оскърбявам тогава. Бях твърде заета да се занимавам с домашните по математика и рисунките от задължителния пленер. Все трудни училищни въпроси, които възрастните не уважаваха по достойнство. Та точно тази Неделя беше време за една такова забравено домашно. Опитах да се измъкна като споменах, че е празник и не е хубаво да се работи (особено умствено, тъй като е най-тежко). Номерът ...