ЦВЕТЕТО НА КОЛРИДЖ
Тази песен на птица, идваща от тъмнеещите борове, точно под нежното зарево на припадащия зад хълмовете пролетен ден, тези разговори за голямото платно на съществуванието и нашия мъничък живот, не са ли водени вече от някои други хора? Не е ли имало някога тук други двама души, които, опиянени от пролетта, опиянени от присъствието си в безкрайната спирала на времето, да са доловили огромния екран на природата и въобще на живота, екран, който прекосяваме с краткостта на светкавица, едва успявайки да изпърхаме с крила, за да оставим знак за собственото си присъствие? Не е ли нашият разговор част от един сън, в който миналото и бъдещето текат като едно цяло в абсолютната река на космическото време, и прав ли е Шопенхауер като казва, че животът и сънищата са страници от една и съща книга? Дали е имало тук преди нас други хора, застанали пред потъващите в мрака безименни борове, хора, които точно на ръба на съкрушения от залеза ден да са открили, че ние никога няма да се д ...