Времето е отвратително... Студено и топло, мокро и кално се редуват през ден...
Тръпки преминават през моето тяло... Виждам ножът студен...
Прозорецът... Там е утехата... В необятната нощ... Отварям го, а пердето се вее зловещо... Сякаш съм в призрачен сън...
Чувствам се ужасно - размекната, потисната, тъжна, сама... Нямам път... Красота...
Звездите са твърде далече... Недостижими за човешка ръка... Протягам ръце към Луната, но черен облак застава пред мен...
Разказвам приказки за живота и човека, когато плача и когато се смея, когато всичко отричам, когато тичам натам, където никой не ме чака, когато бавно се връщам там, където никой не плаче и не се смее... Само тогава аз се чувствам човек...
Земята... Аз и Земята сме едно! И все пак, какво? Човек е Бог, но и прикована жертва... Остава само кръстът... Той е за всички... В него е болката, а тя постоянно се рови в мен...
Необятен Космос и една безумна любов! Това е моята любов... По-силна от всичко... Бушуващ ураган в мен...
Дали?! Легло имам... Нямам легло... Постеля и пера... Искам една единствена Бира... Искам я още сега... Паля цигара, но още боли...
Когато преди време се родих... И по-късно, когато пак се родих... И сега отново... Това са години много... Лица и тела, живи и погребани в душата ми...
Чува се някакъв ритъм... О, не... в момента върви блус...
Посрещам деня... Слънцето бавно изгрява... Велик ден!... Фиеста!... Все дни - едни и същи - от тъжни до самотни... Проплакани с болка две следи...
Изморена съм от надежди и безсмислени мечти...
Мисли... О, да... Сега е ден и мога да ги подредя, но нещо не върви... Объркана съм... В душата ми е пълен хаос...
Излизам с приятели... Дано се поразсея... Вървя и се оглеждам във витрините... Косата ми! Лицето ми! Какво се е случило с мен? Лице на кукла - пластмасово, дървено или бог знае какво... Не беше моето лице и не беше живо... Върнах се обратно... Все същото отражение... Отчайваща гледка... Болка, прикрита с фалшива усмивка и грим... Прозрачна душа... Какво наказание!...
Изведнъж заваля... Само това оставаше... Локви, кал... Проклятие!... Започвам да бягам... Искам да се скрия от дъжда... Сега накъде?...
Качих се на един мотор и потеглих с пълна газ... Изминах големи разстояния, когато разбрах, че карам с голяма скорост назад... Само назад... Паднах... Станах...
Все още съм жива, но сега съм цялата в кал...
Попитах: Как стана това?
Отговорът е един: ... Винаги става така... Трябва да паднеш, за да продължиш във вярната посока!...
© Дани Все права защищены
Вслушай се в себе си... Там ще намриш много истини!