„Да те обичам, това ме прави по-добър  човек”, дали...?

         „Да те обичам, това ме прави по-добър човек”… през годините на човешко съществуване и развитие това изречение се е превърнало в нещо като девиз на влюбените двойки, че никой вече не го подлага на съмнение, но дали в крайна сметка любовта ни прави по-добри хора? Вероятно в 99.9% от случаите това е така, но когато всъщност прекрасната ти половинка се окаже, че те изкарва извън нерви за 5 секунди и ти се превръщаш от разумно човешко същество в примитивно порядъчно чудовище, тогава разбираш, че нещо не е наред, че не би трябвало да е така, че всъщност ставаш по-лош човек.

        Когато си влюбен, е лесно да се карате, да се сдобрявате, да имате така наречената „бурна връзка”, и всичко това е много сладко и съвсем в реда на нещата, но в момента, в който идеалната ми половинка започне да ме влудява до степен на разруха, малко по малко да съсипва душата ми, руши същността ми и тъжната картинка, която остава след края, е просто един нов пациент за 4-ти километър. Тогава, предполагам, че все пак нищо от това не е в реда на нещата. Да се събуждаш сутрин с мисълта днес да си по-добър и да полагаш всички усилия... но е трудно, нали? Не би трябвало да е така, да се бориш всеки ден, за да не съсипеш връзката си? Не е нормално, но кой може да дефинира какво е нормално, когато са намесени хора, отношения, секс, любов... Вече се е родило едно малко чудовище в дълбините на душата ми и търся начин да го приспя, да съм повече, да съм себе си, да съм по-добра. Заради теб, именно ти.

        Тук бих казала, че е приложим, както аз го наричам, „принципът на алкохолика”. Той се изразява като една метафора за усилията, които всеки един човек във връзка, полага, когато знае, че с всеки безмислен спор руши не само любовта, но и себе си. Този принцип е в действие, когато един такъв индивид си признае, че не се държи добре, че проблемът често пъти е в него, и се включи в програмата на анонимните алкохолици, съответно с цел: да издържи без „алкохол”. А именно да не се кара за глупости, да не избухва, да не затваря телефона с псувни, да не обръща внимание на малките неща, които го дразнят. Но както анонимните алкохолици се подкрепят, така и тук подкрепата е важен фактор за оцеляване, защото когато гаджето ти започне да ти „подмята бутилки”, става все по-трудно да не се подхлъзнеш, нали? „Бутилките” това е метафора за множеството ситуации, от които лесно би се получил приятно задоволяващ спор, който всъщност е безсмислен, и единственото, което остава след него, са наранени и обидени хора. Какъв е смисълът в драмата, споровете, грешно пролятите сълзи... няма такъв. Хората са пристрастени към всичко това, към болката, към това нещо да е не е наред. Свикнали сме така, и не вярваме, че има „пълно щастие”. Затова, дори когато всичко е наред, си правим наш, личен саботаж. Проваляме себе си, връзката и щастието, което имаме. Защо е така? Може би сме се нагледали на толкова много нещастия и мъка, че живеем с мисълта за това, че няма как да сме напълно щастливи. Тази нагласа се заражда като паразит в човешкото съзнание, било то женско или мъжко, по-често женско, разбира се, и започва да ни разяжда отвътре.

         Жените, като по-нежната половинка, която е напоена с бликаща емоция и понякога излишно много мислене, е по-податлива на драмата и желанието за допълнителен театър на „сцената на любовта”. Това често пъти се оказва много грешна тактика за философия на живота. По този начин ние сами се правим нещастни. Истината, май е, че хората са само наполовина толкова нещастни, заради хилядите причини изброени от тях, другото „идва” единствено от представата ни и самостоятелното ни усилие да се правим нещастни. Drama queens.

         Не искам да съм такава, не искам да се сърдя за всичко, не искам да водя безсмислени спорове, това ме съсипва отвътре, но и ти не помагаш много, нали? Аз се промених, преди бях такава, но загубих, затова загърбих цялата тази драма, но твоята любов ме подлудява, връща ме на мястото в миналото, където бях такава. А как искам да съм тук и сега, страх ме е от това място. Там бях нещастна. Не ме карай да се връщам. Боря се всеки ден, за да съм по-добра, защото твоята любов ме прави по-лош човек. Звучи странно, нали? Как такова красиво чувство като любовта, една такава висша ценност, е способна да изкара не само доброто, но и лошото у човека. Дори може би изкарва лошото много по-лесно, с минимални усилия, отколкото доброто. Ревността, ядът, обидите, сълзите. Има неща, които казваме и много боли, които трудно могат да се върнат назад. Колко от двойките се разделят, само защото са си ядосани един на друг, а не защото са спрели да се обичат? Това е тъжно. И си мисля, че с времето нещата биха се нормализирали, че наистина ще бъда по-добра. Дано да е така, защото когато се събуждам и това, в което се превръщам, не ми харесва, по този начин съсипвам и връзката ни, и себе си. Защото всеки път, когато те наранявам, наранявам себе си. „Да те обичам, това ме прави по-добър човек”, е това не е точно така, прави ме по-лош, но аз те обичам и искам да те обичам до края на времето, което ми е отредено. И ако това значи, че трябва да се боря всеки ден със себе си, ще го направя до последната сила, която остане в мен, до последната сълза, която мога да пролея за теб. Само дано си заслужаваш. Именно ти.