Цял живот съм харесвал, но напоследък неистово желая да скитам сам. Не по улиците – сред природата... Да се откъсна от заобикалящото ме всеки ден. От света, до болка познат ми... От цикъла проблеми, в който съм завихрен и излизане няма...
Не, това не е бягане от действителността, от слабост... а от желание да живея! С душата си чувствам, от опит зная, че ако успявам от време на време да забравям за нещата от живота, след като се завърна при тях, намирам по-правилни решения.
Та и тогава, така...
Късно след обяд неочаквано заявих на жена ми, че тая нощ няма да съм си в къщи. Тя ме изгледа смаяно! „Ще спя в гората” – обясних ѝ. „Бе, ти добре ли си?” – пита ме и ме чука с пръст по главата. „ Не, не съм добре, но като се върна, ще съм...” – заявявам и започвам да си събирам багажа.
Хляб, сирене, домати, пипер... Одеяло... Друго ми не трябва. Колата – цяла спалня има отзад!
Газ и след половин час съм там.
Поляна, след която започва борова гора. Слизам, въздъхвам свободно... Погледът ми се рее надалеч. Пред мен - невисоките хълмове на Верила, обрасли със смесена дъбова и борова гора. Зад мен в далечината се синеят върховете на Рила. По средата – „Горно поле”. В него – моето село. Малко къщи се виждат оттук. Между мен и селото тече неголяма река – Джубрена. Зеленината от кордона, широки тополи – каваци, който я съпровожда, и пъстрите шарки, разхвърляни в полето, напомнят палитра на художник...
В полите на Рила се виждат наредени на малки интервали селца. От тук изглеждат като събрани на няколко места - кошери.
А Рила... Зеленото най-отдолу преминава в тъмносиньо, изсветлява постепенно, за да се слее с цвета на небето и безкрайния Всемир...
Там някъде са скътани седемте езера, очите на планината. Намирам и Мусала в далечината. Оттук изглежда по-нисък от близките върхове. Зрителна измама...
Полягам на зеления килим под мен и разпервам ръце и крака. Старая се да не мисля за нищо. Само за мускулите на тялото, които отпускам един по един...
Скоро изпадам в нетленно състояние. Като в просъница чувам шума на вятъра в клоните на боровете. И нищо друго..

 Времето е спряло...
Крясък на птица ме връща в действителността. Слънцето е на заник. Огрява в огненочервено близките хълмове, но поляната е вече в сянка.
Докато вечерям, съвсем се стъмва. Оправям си леглото в колата и съм готов за сън. Не съм свикнал толкова рано да заспивам, но нарочно не гледам часовника, за да излъжа съзнанието си.
И наистина, мисловният ми апарат скоро изключва...
Събуждам се отпочинал и пречистен. Нали знаеш как е, когато вземеш душ след умора? Водата сякаш е отнесла умората и тялото е бодро и леко...Така се чувствам – силен и с желание да ходя, да ходя...
Това и правя. Намирам торбичка в колата и обикалям разпръснатите наоколо шипкови храсти. Скоро я напълвам и тръгвам по-надалече. По черен път навлизам в дъбова гора. Листата вече падат и са застлали дебел килим под дърветата. В него краката потъват до глезените. Какво качество...
Слънцето е успяло да се издигне и в огрятите места на хълмовете е толкова приятно!  Лъчите му галят лицето ми нежно и успокояващо.
Тук- там намирам гъби, но нямам нагласа сега да събирам. Сега се радвам на сетивата си най-вече. Бяха ожаднели за шепота на вятъра в дърветата, за преситения с кислород въздух, за милващите лъчи на Слънцето...
...Прибирам се, мечтаейки за деня, в който ще си построя колиба тук някъде. За деня, в който няма да имам часовник и ще забравя за графици, разписания...
И ще заживея човешки...