Деветият ден от апокалипсиса
Беше тихо! Беше страшно! Чуваше се шепот, че идва краят на мъчението.
Беше осмия ден от ужасяващият кошмар. Мислехме, че е край. Всичко затихна. Природата вече след толкова дни се изгуби в съня си. Беше минало! Събудихме се от кошмара, за да влезем в следващия. В болката, мъката, мъчението необятно за ума. Започна войната на самата пропаст. Бореха се сили, коя да ни първа унищожи. Лека, полека, ето дойде деветия ден от апокалипсиса. Събуди се заспалата тишина. Виждаше се черната тъмнина. Зимните нощи бяха безкрайни, замръзваха всяка надежда и вяра в доброто и бъдещето. Мълчанието настъпи. След затишие идва буря- знаем го!!! Деветият ден беше празник на дявола. Най-кървавият момент в историята. Бурята донесе зов на диви зверове. Чуваха се писъци на майки държащи за последен път децата си. Чуваха се и децата, техният неукротим плач. Сълзите капеха с невидима скорост. Болката тежеше на сърцето. Окончателния удар все още предстоеше. Но ние така и не го видяхме. ...