ДИСОНАНС

ТАКА ЗАПОЧНА 2011 ГОДИНА

             Съдбата ми ме бутна с невнимателен пръст в една болница в навечерието  на предишната Коледа. 

             Болнична стая, първи януари, обяд! Малко пациенти, по-точно само двама сме.  Тихо бълбукат кислородни апарати.  От телевизора звучи новогодишният концерт на Виенската филхармония.   И изведнъж тази звукова картина се раздира от настойчив звън на мобилен телефон  - остро и пронизително, сякаш  запис от преизподнята около казана с катран.  Изпадналият в унес съпациент в стаята, разривайки омоталите го шлангове на кислородния апарат, се протяга лениво към свързочното си средство.

             - Кажи, бе! -  се изстрелва с такава мощ, като че ли не берящ душа под кислородната маска, а някакъв Крали Марко се озъбва на Чер Арапин. Видимо кореспондентът е от фамилния кръг на съпациента и по-нататъшният разговор го потвърждава: 

             - Що съга го коляте? Ли ви каза я, да чекате а си доам!

             Става ясно, че иде реч за прасето, което е просрочило коледната сесия и се е явило на поправителната сесия по стар стил на църковния календар.  Звучи Йохан Щраус, но мисълта ми неволно се запилява в спомени от един репортаж за успехите на месокомбинат "Родопа" в изпълнение на един петилетен план от развития социализъм. 

             - Що са фащате с тава, като не знаате къ са дере прасе?

             Последното е с ударението на първата сричка и издава региона на кореспондента, или поне на съпациента.  Мисълта ми се бори между спомена за репортажа, ненадмината звукова картина от новогодишния концерт на Виенската филхармония и любопитството как се върна жизнеността на съпациента, когато "ножът опря до кокала", ама не до неговия! 

             - Е, къ ша са опрайте? Ама кат сте са фанали, ете оно требе а го довръшите! 

             И се започна една инструктажна дейност по това как се дере прасе – с такъв мерак, че човек да си помисли, че ще се снима филм за някоя героична битка на хан Крум.

             В пълен дисонанс с инструктажа звучи "На хубавия син Дунав". "Инструкторът", забравил за дихателната си недостатъчност,  напористо, с повишен тон оспорваше намеренията на инструктираните с един непреводим речник на цветуща фразеология.

             Концертът на Виенската филхармония, независимо от аплодисментите на бисовете, отиваше към своя край. Неволно и неясно как, атмосферата в болничната стая извика у мен една асоциация с онова, което преживявах по време на репортажа за онези петилетни успехи на "Родопа", когато заснемайки как в една клетка един ударник на труда  с високоволтови клещи гонеше квичащи прасета, за да ги зашемети и даде началото на подготовката за новогодишната трапеза на населението. А то, населението, и не подозираше каква битка се води за тържествената му новогодишна вечер. Настигнатите от ударника прасета омазваха циментовия под на клетката и подхлъзващият се от това ударник споделяше нивото на прасетата – вакханалия!
             Да, вакханалия, това е технологията,  с която започва всяка подготовка на едно тържество и преминава през "апотеоза" на тостове и наздравици, за да стигне отново до едно своеобразно "освинване". Защо ли така несправедливо оприличаваме човешките свинщини с бита и участта на това животинче прасето? 
              Несправедливо, нали!  Спомних си, че такива мисли ме споходиха и тогава, преди повече от тридесет години, и аз просто не изпълних указанията за репортажа. Репортаж нямаше, защото имаше дисонанс на паралелни явления.

             Звукът от новогодишния концерт в стаята "подкрепи" "инструктажа" с "Радецки марш", нещо като неумел опит да настъпи отслабване на дисонанса.          
             И изведнъж всичко стихна! Стихна и напористият инструктаж "Как се дере прасе".

             Стихнало беше и бълбукането на кислородния апарат, в този момент  от телевизора  зазвуча химнът на Обединена Европа, но кой знае защо изпълнение в чалга-вариант  - сякаш за да влезе в резонанс с инструктажа на моя съпациент.