По принцип обичам да пиша. Изписала съм десетки страници за живота и житейските проблеми. А днес, когато реших да пиша за смъртта, разбрах, че никак не е лесно. За нея ми е трудно да напиша дори и една страница. Може би не я познавам достатъчно добре. Според мен никой не я познава, защото когато сме тук - нея я няма. И обратното, когато тя е тук - нас ни няма.

              Чувала бях, че човек задължително умира. Просто не е ясно точно как и кога. Чух го и го забравих. Отминах го, понеже смятах, че съм твърде млада да мисля за далечния край.  Виждала съм стотици разплакани очи. Запомних ги всичките, но не ми беше ясна болката им. Мислех, че сълзите изразяват слабост. Но понякога мислите се предават пред нелепите случайности. Наложи ми се да преживея, за да разбера. Проблемът е, че бях убедена, че на мен не може да ми се случи, но животът ми доказа точно обратното.

              Тези дни са изпълнени с празници. Само в моя град няма да се празнува, защото никой не празнува загубите. Хората в Асеновград са тъжни. Носят карамфили. Плачат, защото ги боли. Без глас са, а очите им са пресъхнали. Приличат на пустини. Стоновете напоследък са основната ни форма на общуване. Това, което не отива в сълзи, отива във въздишки.

             Сигурно всички знаят за тежката катастрофа между Асеновград и Пловдив, отнела седем невинни живота. По медиите много се говореше. Глупости основно. Заменяха фактите с легендите... Аз познавах младежите от едната кола. И петимата. Бяха ми приятели. Не само на мен. Те имаха много познати и приятели. Винаги бяха заобиколени с хора. Това се дължи на факта, че бяха добри. Живееха първо за другите, после за себе си. Градът ми е малък и всички младежи се познаваме (ако не лично, то поне по физиономия, не преувеличавам!). Двама от загиналите работеха на най-централния магазин в града и наистина ги знаеха абсолютно всички. Именно заради това сега и най-сухите очи са просълзени. Солените водни капки потъват в черната земя.

          Аз не вярвам на заучените факти, че времето лекувало... Според мен ‘'стар‘' не значи ‘'забравен''.  Боята на болката не избледнява с дните. Реалността не може да се измести от забравата.

         Във въпросната вечер две от момчетата празнуваха рождените си дни (Венци беше навършил 19 само преди няколко дни, а Киро беше роден в деня на погребението си). ... Първо бяхме на кафе в Асеновград. А след това част от компанията се разпредели в две коли и тръгна към Пловдив ( в Най-клуб). Аз бях сред тези, които си останаха тук.  Още от началото се бяха разбрали кой ще пие и кой ще шофира. Убедена съм, че шофьорът на опела на Киро (Венци) не е пил през вечерта. Цяла нощ са се веселили и са си изкарали много добре. Около 4-5 сутринта са тръгнали обратно към Асеновград отново с двете коли. В колата зад тях е имало свободни места и са попитали дали някой не иска да седне при тях, за да не се бутат те петима... но те са отказали. Имали са избор, жертвите можеше да не са толкова много. Истината е, че Венци е шофирал много бързо, а беше взел книжката си само преди няколко месеца.  Цитирам шофьора на колата, в която са били останалите от компанията: ‘'Аз карах със 110, а изведнъж опелът на Киро ме подмина и ме остави като точка зад себе си, сигурен съм, че караше поне със 180...'' И макар, че разстоянието между двата града е само 18 километра, се случва непоправимото. Опелът поднася и отива в насрещното платно, където се блъска челно... И това е началото на края. Прекрасната вечер има трагичен край.  Приятелите им, каращи зад тях, виждат потрошените коли, спират, за да помогнат, но са безсилни. А хората ли?! Онези... добрите и състрадателните - те подминават. Никой не си е направил труда да спре и да намали злото.

         Разрониха ме до основи. Ужилиха ме твърде непоносимо. Направих си кафе, за да съм будна. Страх ме е от сънищата. Заместих уважението си към обществото с отвращение и ненавист. В един вестник прочетох, че двете момичета в колата били компаньонки. Държа да отбележа, че това са пълни глупости. Момичетата бяха свестни и добри. Почти безгрешни. Понякога се чудя хората нямат ли спирка... На погребенията на приятелите ми идваха журналисти и питаха: ''Как ще коментирате случилото се?'' Въпросите им изглеждаха глупави сред потресаващата реалност. Градът беше в траур. Той наистина страда. За него смъртта на тези хора не е просто статистика. Гробището беше изпълнено с близки, приятели и познати на загиналите. Всеки искаше да отдаде последна почит. Ковчезите бяха  празни, понеже тела почти липсваха. Виждах отчаяни разплакани майки, изпращащи рожбите си. Съдбата им отнемаше това, с което не можеха да се сбогуват. Балонът на надеждата се спука. Днес мъката и отчаянието са плътно до тях.

          Някъде (не си спомням точно къде), бях прочела една мисъл, която се запамети в съзнанието ми. ‘'Човек сам се ражда, умира сам, но думите остават помежду ни.'' За себе си научих, че имаме право на много грешки, освен на тази, която ще ни погуби. Научих, че младостта понякога остарява преждевременно. Научих, че  никой, освен преживелите, не разбират значението на това, което наричат ‘'страдание''.  Преди бях убедена, че колкото и да ти е забавно, никога не умираш от летенето. Сега знам, че катастрофите са опасни. Днес караш с 200, утре те карат с 20. Има ли смисъл, когато няма значение?!... Всичките ми емоции са заменени с болка и гняв.  Яд ме е, че боклуците, пристъпили 7 пъти всички грехове, са си живи - те са тук, а тези, които бяха наистина добри - вече ги няма. Приятелите ми не крадяха, не лъжеха, не мамеха, не завиждаха, не се дрогираха, половината от тях дори и не пушеха... несправедливо е да загинат, преди да изживеят най-хубавите си години. Спомням си как съм чувала другари да се вричат, че ще са заедно завинаги... някога и аз се врекох. Сега мога да си измисля и нова компания с нови приятели, но тях не ще ги забравя. По небето ще им пращам поздрави. Депресията има своята полза. Учи те на земната болка. Тя е незаменима. Не може да се обърка с нищо друго.

          Сега прекарвам времето си в обвинения и молитви към един Бог, който до вчера ми се струваше непознат. Не знаех цената на приятелството, а всяко незнание се заплаща. Слагам ръката си отляво и мълвя: ‘'Почивайте в мир!'' 

 ПС  (Знам, че за да е по-благозвучно има нужда от някои корекции и изглаждания, но ще го поправя по-нататък...)