Влизам в старата черква от турско, до половина вкопана в земята - да не бие на очи.Хора се тълпят - празник е. Вътре - сумрак. Само отгоре през тесни като бойници прозорчета, струи светлина. Не , че е толкова силна отвън, но в сумрака ослепява очите. До олтара две наведени фигури - на поп и мирянка. Попът монотонно чете от свето писание - освещава нещо , което жената е донесла увито в кърпа.
Хората прииждат и чинно сядат на пейките. Ще има литургия и черковния хор посреща пришълците. Хорът е смесен, тригласен. Изпълва мигом душата със смирение и доброта. Кара те да напуснеш до болка познатото ежедневие и да се въздигнеш. Женските гласове - като на оплаквачки- идват скръбно и издълбоко, попадат направо в душата и тя пречистена омеква. По някое време се задават мъжките вокали. Подемат от ниското, сякаш идват от незнайни дълбини и се устремяват към висините. Звучат молитвено - редят думи за възхвала на Всевишния. Осмелявам се мислено да Го попитам и аз как хората ще привикнат да правят до ...