Дрога - No, thanks!

Когато бях дете, всяка Нова година точно в полунощ си пожелавах да обиколя света. Толкова много исках да зърна чудесата му и си представях, че там животът е по-добър и нищо лошо не би ми се случило. Не знаех как ще събера толкова много пари, за да осъществя мечтата си, но бях сигурна че това ще се случи някой ден. Завърших гимназия и започнах да се занимавам с другата ми страст - журналистиката. Всичко се нареждаше добре, пишех хубави статии и се запознавах с нови хора постоянно. Един ден една приятелка ми подхвърли идеята  да обиколя света като работя на пасажерски кораб. „Във България е елитно, когато някой работи на кораб”, ми каза тя. Подадох си документите на шега, но след седмица вече трябваше да пътувам към кораба. Честно казано, не знаех какво правя и къде отивам, но исках да пътувам, останалото щях да разбера по-късно. Изминаха две-три седмици, откакто се качих на борда и се запознах с всички колеги. Българите бяхме към 10 човека. Всички изглеждаха добре, повечето бяха  с висше образование и на възраст между 25 и 40 години, но по една или друга причина, работеха в чужбина, а  не у дома. Не питах защо. Първото нещо, което разбрах бе, че колкото по-малко задаваш въпроси, толкова повече печелиш уважението им. За мен като журналист бе малко трудно, но се постарах професията ми да остане в тайна, така ме допускаха до себе си повече, а и наистина бяха приятни хора.

Един от колегите ми се казваше Кирил, на 28 години, добре изглеждаше на външен вид, с добро чувство за хумор. Често се събирахме всички българи и излизахме задно в различните страни, по магазини или заведения, веселяхме се. Кирил излизаше често първо с другите момчета и после се присъединяваше към компанията. От дума на дума ми разказа, че бил женен и наскоро му се е родило бебе и колко е нетърпелив да се прибере при семейството си. Само за тях мислел, показа ми снимките им. Тримата изглеждаха перфектното семейство.

Една нощ корабът имаше 24 часа престой в Амстердам, Холандия. Кирил и останалите колеги излязоха навън, а аз и още няколко колежки щяхме да се разходим по-късно.  По пътя ги срещнахме и Кирил каза, че ще се прибере на кораба, тъй като бил уморен. След около два-три часа и ние се върнахме по каютите си. Спомням си, че тъкмо бях заспала, когато чух силен удар откъм вратата на банята. Това бе  кабината на Кирил, а общата баня и тоалетна ни разделяше с две врати. Скочих веднага и отворих вратата, оттам в ръцете ми се строполи Кирил. Изпищях! Изпаднах в паника. Не знаех какво да направя. Звъннах на рецепция да повикат бърза помощ, а през това време дойде корабният лекар. Попита ме какво се е случило. Нямах и представа. Помислих, че е от умората. След малко чух как докторът  вика: „Дрогиран е! Какво е взел? Важно е да се знае!” Само казах, че това е невъзможно, не и Кирил. По нищо не му личеше, че е наркоман. Та нали постоянно ни правят на борда дрога-тест и алкохол-тест. Това бе без значение сега. Животът му бе в опасност. Кирил веднага  бе изпаднал в кома, поне така ми обясниха след това. Линейката дойде след около 15 минути, но ми се сториха часове, през които отчаяно с лекаря се опитвахме да го спасим. Кожата му бе пожълтяла цялата, лицето му - неземно. Той бе безмълвен, бездвижен. Сълзите ми се стичаха постоянно! Не можех да проумея, поради каква причина един млад човек, изпълнен с енергия и мечти би посегнал към дрогата! Нямах обяснение. Произхождаше от добра фамилия и бе създал семейство за пример, както си мислех аз. Обичаше и бе обичан. Въпреки, че израснах без родители и бях отгледана от брат си и сестра си, единственото, към което се стремях е да стана човек.  Но не чрез наркотиците. Странях от такива хора. Беше ме страх, че рано или късно ще ме принудят да опитам. Никога не знаеш къде ще се сблъскаш с такъв проблем и какви са истинските лица на хората около теб. Но не предполагах, че в екипажа на някой кораб биха допуснали да има наркоман, при всичките тези проверки и правила. А изследванията, които сме си направили? Явно при него всичко е било фалшиво.

Няколко дни по-късно ми казаха, че са изключили апарата, който е поддържал Кирил жив. Нямаше го вече. Бе оставил съпругата си сама да се грижи за сина им. А какво щеше да обясни тя на невръстното дете, когато я попита: ”Мамо, къде е тати?” и колкото и жестоко да звучи, единственият отговор, за който се сещам е: „Той почина от свръх доза, това да ти е за урок!”

Корабният свещеник ни събра за кратка литургия, за да се сбогуваме с Кирил и да се помолим той да е отишъл на по-добро място. Думите, които каза: ”Пред смъртта, ние хората сме безсилни и единствено можем да се примирим с нея!”, ме карат да мисля за случката и до днес. Ние, хората,  създадохме наркотиците, за да се погубваме един друг.  Не е необходимо всеки да знае химичния състав на амфетамините или кокаина или да е изчел томове хартия, за да знае, че изход след тях няма. Започваме с една лека цигара, на чиято опаковка пише: „Тютюнопушенето уврежда сериозно Вашето здраве” и въпреки това дръпваме спокойно. На някой от нас една обикновена цигара вече няма да е достатъчна и ще премине на хашиш, а след това и към дрогата. Към пъкъла. Защото по този път гориш жив и умираш многократно. Или, ако имаш късмета да оживееш, това може да не се окаже втори шанс, а изкупление на греха. Осакатен  и безпомощен в очите на близките хора, сам не знаеш кой си, проклинаш деня, но връщане няма!

И аз продължавам да живея с този страшен спомен и  ме е страх, но не за мен. Аз имах щастието да осъзная и да се пазя, да казвам:  „Дрога - No, thanks!”. Но ме е страх за детето ми един ден. Как да го предпазя? Въпреки горчивия опит, всички статии и филми,  не биха спрели повечето деца от любопитството. Не биха спрели и тези, които предлагат  наркотиците.

Безсилни сме пред смъртта, но можем да я ”посрещнем по естествен път”, а не с амфетамини. Човек сам трябва да си изгради воля за живот. Да мечтае за свобода. Свобода без дрогата!

В това е спасението.