Другото лице на лукса

Дали не ви се е случвало в някой топъл летен ден да съзрете в зелената трева, в леко разхвърляната ви стая, в някоя остаряла мебел да съзрете нещо необяснимо.  Как дори дребните набиващи се на очи дефекти са точно там, където са, и вие не можете да си представите друго място за тях. Или може би когато сте напускали своя стар и грозен апартамент, за да се преместите в новия, току-що ремонтиран такъв, без причина сте се разплаквали. Може би отдавате това на своя вроден сантиментализъм. А какво мислите за странната мъжка привързаност към старите панталони-късметлии, макар да са ужасно грозни и демоде, особено в женските очи. Дали това е само немарливост, или има и нещо друго. Сещам се за един особен ритуал при кучетата. Те първо подушват мястото, където ще легнат, после го обикалят един или 2 пъти, като че ли наместват невидими пластове и си създават необходимата за тяхното тяло форма. Всеки е изпитвал в един или друг момент нещо подобно, само дето в забързаното тревожно ежедневие е решил, че това няма такова голямо значение, че много по-важните неща като осигуряване на материалното благополучие и щастие са първото в списъка. Или че ще му обърнем внимание само след като завършим това, което сме наченали. Само като свършим тази работа или като приключим тази сделка, като спечелим тези пари, само тогава ще имаме времето да видим и да мислим върху тези неща. Но всички много добре разбирате, че поредните задачи никога не свършват, приоритетите винаги се променят и просташкият властен глас на дребните битовизми никога не спира да крещи. Спомням си едно предаване за къщите и бита на най-богатите хора, което много ме впечатли, но не с абсурдния разкош, който показаха, а с чувството на мъка, което изпитах. Като че на втори план вървеше един друг филм, доста тъжен филм за едни объркани души, които не знаят какво да искат, защото всичко си имат. Души, които в присъствието на толкова скъпи вещи, коли и какво ли още не, са загубили себе си и не знаят какво всъщност представляват. Души, намиращи своята идентичност в своето притежание и в своето положение. Питам се не е ли показателен броят на наркотично зависимите преуспели хора, загубили собственото си присъствие и търсещи спомена за себе си в опиянението. Хора, постигнали всичко извън себе си, но загубили душата си, загубили болката, загубили дефекта, заменили собствения си стар очукан дом с перфектната празнота на външното съвършенство. Надявам се да бъда разбран правилно. Разбира се, че човек не трябва да е толкова привързан към вещите. Сантименталността според мен е вид болка, но задаваме ли си въпроса – Защо? Защо понякога ни е тъжно, като се разделяме със старата си къща или нещо друго. Моят отговор е такъв – Истинската мъка е всъщност болката, която изпитваме, когато разделяме душата от себе си. Тя е най-ценното ни притежание и цялото ни същество го разбира, само ние не! Онзи глас продължава да ни изкушава и да ни води към светлата ни американска мечта – земния рай. Рай, който след като постигнем, ще трябва искрено да се помолим да не изгубим душата си, за да има с какво да му се насладим.