Един дъждовен ден
Денят почти към края си, слънцето почти заспало, а небето кротко плаче. Плаче и душата ми, обвита в една безкрайност – самота. Страх ме е, че винаги ще е така – да не виждам слънцето. Само със небето мога да си споделя. А ти, небе, за кой тъй кротко плачеш? И ти ли си само, тъй както аз останах. Кой раздели те от звездите? Кой отне едничката ти радост, та и аз сега да страдам.
Свечерява се, но няма кой да ми го каже. Няма я луната да ме подсети да не плача. И изтлявам... за отминалия ден и нощите, отдавна изгубили смисъла си. Тлея и изтлявам, докато не се превърна в пепел и вятърът не ме отвее към миналото, така и неотболяло. Не искам да съм друга, дори сред грешките на миналите дни. А всичко минало боли. Боли, че слънцето не каза даже „сбогом”.
Пресъздадох образа си като сянка, обвита в своите мисли. Лутам се сред мрака и не съществувам. Слънцето ме изостави и няма кой да ми покаже пътя. Губя се сред беззвездието, непосилна да потърся себе си.
Посрещам плахо края на деня и търся слънцето, изгубило се зад хоризонта, но намирам само мрак. Изгубих и надеждата, че отново ще прогледна. Плача заедно с небето. Без звездите то е празно, тъй както празна е душата ми. Щом погледна нагоре, сякаш виждам себе си.