Eгоизмът и Любовта

Любов – нещо свято между двама човека. Чувство равняващо се на полета на волна птица в небето без граници и перипетии. Нежно и чисто - като малко дете. Желанието на душата да срещне сродното сърце и тогава да даде всичко от себе си да премине границите дори на невъзможното, за да запали огъня на една любов.

Да обичаш истински – някой твърдят, че е нещо лесно, но дали те наистина са изпитвали това чувство което кара сърцето ти да бие толкова лудо само когато чуеш гласът на любимия или когато усещаш безброй малки луди пеперудки в стомаха си само при един допир. Да обичаш значи да си истински да няма прегради и лъжи да отвориш сърцето и душата си за човека до теб. Да обещаеш малко, а да дадеш много. Да забравиш за плановете който си имал за себе си и да започнеш да кроиш нови за двама ви. Да преглътнеш гордостта си и да се отдадете един на друг. По-хубаво от това чувство няма. Да лягаш с мисълта за любимия човек и с нея да се будиш. Да чакаш с нетърпение мига, в който ще се видите. Да преобръща света ти само с едно докосване, както и ти неговия. Това е истинската любов – тази чистата, без лъжите, болката и сълзите. Тази за която човек мечтае да срещне още от малък. Но в реалния живот това е почти невъзможно. Днес всички сме егоисти мислещи само за себе си, за нашите желания и нищо друго не ни вълнува. В живот изпълнен с толкова болка и самота се питам дали е възможно да съществува тази любов? Да си сам в този голям свят си е наказание. Да няма човек на който да се опреш такъв на който да разчиташ и да знаеш, че винаги ще е до теб. Но всъщност хората сме устроени много странно. Разпалваме една любов, даваме напразни надежди на човека до нас, използваме го както ни е угодно и когато сметнем, че не ни е нужен просто го захвърляме като вече използвана вещ. Не ни пука от това как се чувства той. Дали сме го наранили и колко безсънни нощи е имал заради нас. Егоисти ! Безчувствени хора без сърца безмилостни разграбващи като лешояди всичко по пътя си смятайки живота за една безкрайна борба. Това сме хората и все пак колкото и маски да носим пред другите, от себе си не можем да се скрием. Страх ни е от болката, затова смятаме, че трябва ние да нараняваме. Въртим се в кръг правим се на недостъпни, на такива с ледени сърца и все пак копнеем за любов и нежност. Жалко е , че все по-малко хора остават истински тези който не се страхуват да покажат истинските си чувства въпреки, че знаят че накрая ще са наранени. Подли сме и сме жалки. Сами бягаме от щастието си, а  после се изкарваме жертви.

Някой някога е казал „Има толкова хора на света, но все пак се чувстваш самотен!” Какъв е смисълът да имаш всичко без да можеш да то споделиш с човека, когото обичаш ? Понякога просто имаш нужда да започнеш отначало, да срещнеш човек като теб търсещ любов, а не лични облаги и заедно до полетите. Дори да имаш всичко на този свят, ако си сам - значи нямаш нищо.