По време и след Втората Световна Война екзистенциализмът като философско течение, и дори начин на живот, придобива широка публика из Франция и цяла Европа. Но съответно, като всяко, да кажем, нашумяло и предизвикващо множество въпроси със своята същност течение, то бива оплювано най-вече от християнската общност. Затова и Сартр, един от бащите на атеистичния екзистенциализъм, пише кратка и достъпна за всеки статия на тема Екзистенциализъм и как той може да се приеме като Хуманизъм.
Основата на това течение се крепи върху вярването, че съществуването предхожда същността. В случая това означава, че човек първо се явява на този свят, ражда се - не по собствена воля, и чак след това той се определя. Но как се определя? Чрез всяко свое решение, следвано съответно от всяко негово действие. Човекът е свободен, той е осъден да е такъв: осъден, защото няма друг избор, освен свободата, тя е началото и целта на неговата проекция в реалността и свободен, защото след като постепенно добива своята собствена, субективна същност той и само той е отговорен за това, което е постигнал, за това, което е направил от себе си.
Това е филосфия с две остриета; философия, която не вярва в Господ-Бог, но и не го отрича; философия, която те оставя пред отговорността, пред безпокойството и избора; философия, която не търси отговорник за състоянието на това и това, а в прав текст заявява, че отделния индивид е отговорен за своята същност, за това, което е постигнал със своето съществуване. Затова, естествено, има своите противници, хора, които не искат и не са готови да застанат пред факта, че причината за собствения им провал са единствено те.
Както твърди Сартр, екзистенциализмът е или води до безпокойство, изоставеност, безнадежност. Накратко: мислещият, избиращият, ангажираният човек е отговорен; отговорен не само за себе си като "Аз, избиращият", но отговорен за цялото човечество. Не, това не е крайност: отговорен за масата, в смисъл че като деец, някой, който избира за себе си, той избира за всички, защото действайки по един или друг начин ние показваме на света нашето собствено виждане за това как всеки трябва да постъпва, какъв трябва да е моралът и ценностната система на всеки индивид. Изоставеност. Защо? Това произтича от факта, че Бог не съществува, защото, цитирам, "с него изчезва всякаква възможност да открием ценност в интелигибленото небе; повече не би имало добро a priori, понеже го няма безкрайното и съвършено съзнание, което да го мисли; никъде не пише, че доброто съществува, че човек трябва да бъде честен, че не трябва да лъже, тъкмо защото сме точно на онова равнище, където има само хора." И точно поради тази причина, човекът е изоставен - защото не намира нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо. Свободен е да приеме за черно и бяло онова, което той реши за такова. А безнадежността? Тя идва от факта, че трябва да " се ограничим до съобразяването само с онова, от което зависи нашата воля, или до съвкупността от възможности, които правят възможно нашето действие". Т.е. няма как да знаем дали това и това ще се осъществи, доколкото то не зависи от нас. Ние може да направим всичко по силите си то да се случи или не, но не можем да сме сигурни в резултата, не можем да живеем в илюзорен свят на, подчертавам, възможен потенциал.
Защо субективизъм в екзистенциалзма? Защото, след като приемем, че Бог не съществува, трябва да се опрем на една абсолютна истина, от която да следват всички други, а именно Cogito ergo sum - "Мисля, следователно съществувам". Но субективността в случая не е строго индивидуална, защото при екзистенциалистите човек открива себе си в другите, т.е. "човекът, постигнал себе си пряко чрез cogito, открива и всички други като условие на собственото си съществуване".
И последно, защо точно хуманизмът е една от двете ключови думи в заглавието на тази статия, при положение, че в "Погнусата" Сартр осмива и отрича хуманизма? Това не е хуманизъм, издигащ човека в култ, в най-свише от всичко.Това е хуманизъм от гледна точка на твърдението, че "няма друга вселена освен човешката - вселена на човешката субективност". Това е хуманизъм, който напомня на човека, че освен него няма друг законодател, той решава и е отговорен сам за себе си. И освен това, реализацията на индивида не е в бягството в себе си, в живот на бездействие, напротив: човекът се реализира като човек "като търси постоянно цел извън себе си, която цел е някакво освобождаване, някаква конкретна реализация".
И дори в началото да се бяхме запитали защо екзистенциализмът на Сартр има толкова широка гласност, била тя положителна или отрицателна, не само по време на военната- и следвоенната реалност, но и днес, вярвам, че си отговорихме на този въпрос.
P.S. Преди евентуално някой да започне да плюе, да се има предвид, че е писано за час по нощите и не включва цялостен анализ на статията, тъй като трябваше да се съобразя с училищните изисквания за обем. Някой хубав ден, ако не ме мързи твърде много, ще го довърша. (:
© Биби Манчева Все права защищены