Гледам навън как бавно слизат от небето облачетата. Като прах от звезди в нощта слизат и се катерят бели и сиви светлинки.
Сняг.
Хората плуват в белия, хрупкав блясък, чертаят чезнещи пътеки, тръгнали на някъде да гонят съдби.
Сега вървя и мисля. Чета отново уроците, които сърцето написа за мен. Думите сякаш капят по моята душа, изкарват смисъла, разстилат се и изчезват обратно. Слушаме заедно с моето сърце.
Днес открих нови неща. За малко мисълта ми обиколи света. Разбрах, че за да погледнем смело навън към света трябва първо да пораснем отвътре. И когато сме готови, действията изпреварват думите, а не както иначе. Някой ми подшушна, че светът е много повече в мен, отколкото аз в него. Да! Още не мога да го повярвам съвсем. Нима в нас се крие друг свят голям? Огледало или отражение е човешката душа? Ако е огледало, какво стои зад него, има ли стена?
Може би има логика, все пак понякога като вървя и си мисля, виждам хора, които ми говорят със очи като възпоминание от някой минал живот. ...