Рано сутрин. Стандартна остъклена спирка, пълна дори по това време с хора от всякакви възрасти. Намусени, сънени. Нетърпеливо допушваш цигарата, чакайки закъсняващия автобус. Естествено, разписания не се спазват – кой ли ги гледа изобщо?! „Може би има време за още една?” Не, ето го. Въздъхваш облекчено и се запровираш сред навалицата, мъчейки се да докопаш по-добра позиция и се молиш за късмета да си сред първите качили се оттук.
Ето те, вече вътре. Притиснат от всички страни така, че и при рязко набити спирачки или завой с висока скорост (и шофирането си е майсторлък, все пак!) и да искаш, не само че не може да паднеш, ами и да помръднеш няма накъде. Шансът да се качи контрола е по-малък и от шестица в тотото, и все пак съвестта си казва своето. Едно време играехте на „развален телефон”, а тук, в градския транспорт – на „подай билетчето”. Същинска мексиканска вълна от ръце – от твоето местенце, та до перфоратора и обратно. Добре поне, че повечето спирки по твоя маршрут не са далеч една от друга, та отварянето на вратите вкарва по малко въздух. И хората – неразсънени още, почти не разговарят. Учудващо е как дори в задния край на автобуса чуваш усилената от шофьора стара чалга и неговите доволни подсвирквания. Колко му е леко и весело на сърцето, въпреки недоволните възгласи при резките му завои... Аферим! Я, твоята спирка не е ли тук? А тази едра госпожа пред вратата така упорито не помръдва въпреки твоите учтиви молби... Е, няколко „деликатни” посръчквания с лакът винаги вършат чудеса, нали?
Най-после слезе... Така, така, поеми си дълбоко от мръсния въздух. Мен ако питаш, няма смисъл да палиш цигара, и от него поемаш достатъчно отрови. Дали само понеделникът е виновен, та крачиш така бавно, намръщен, към работното място? Едва ли... Обичаше да ходиш на училище – и съучениците бяха супер компания, и учителите бяха точни. Всички ти повтаряха колко е важно висшето образование. Прекара сума ти дни над учебниците, ходеше и на курсове, само и само да влезеш в университета, в така мечтаната специалност. Беше сред първите в класирането, и... дотук свършват хубавите ти спомени, нали? Оказа се, че нищо не е такова, каквото изглежда. Професорите – с долна възрастова граница петдесетте, незнайно как превръщаха и най-интересните лекции в тягостни и скучновати часове. Дори не се мъчеха да прикрият колко досадни и еднакви са им станали всички студенти. А колко трудно даваха тези изпити... Малко ли нерви похаби през безкрайните сякаш нощи, зареден с промишлени количества кафе, мъчейки се да останеш буден? Един прекрасен ден и това свърши, когато гордо пое в ръце магистърската диплома. Помисли си, че вече ще е по-лесно. Уви, лута се толкова време в търсене на работа, и накрая се задоволи с нищожна длъжност, нищо общо с това, за което учи и мечта през годините. Как да ходиш с удоволствие после...
.....
Я, ето, че отново те виждам в тълпата! Работният ти ден явно е свършил. Но къде отиваш?! Ааа, разбрах, разбрах. Бързаш към по-предна спирка, с надеждата да седнеш, както се казва, „като бял човек”. Да, и аз често го правя. Не пали цигара, ето го и твоя автобус, при това има места. Късметлия си, не мога да отрека. Качвай се де, по-бързичко, че нищо не се знае!
Отдъхни си най-после. Не стига, че седна, ами си и до отворен прозорец! Нали ти казах, че си късметлия? Гледай сега навън, упорито, че да не те вдигнат. Сложи и слушалки, за по-сигурно. Браво, и билет продупчи... такива съвестни и честни граждани трябва да има!
Минаха едва две спирки, а в автобуса вече е пълно. А тези нетърпеливи бабички не спират да подвикват на пътниците, че има още много място, и се блъскат с пълните си торби. Вратите едва се затварят. Ей го, и шофьорът се изнерви и подкара по булеварда със скорост, достойна за Формула 1. Бива си го... Като слизаш, питай го при кого е карал курсове, та един ден, като заделиш малко пари за кола, да можеш като него да караш. За два часа ще вземаш пътя от столицата до морето, гарантирам ти. Чакай, защо присвиваш така ноздри? Сигурно е от торбите на бабите, напазарували са чесън, лук, зеленчуци за туршийка... Пък и топло си беше днес, поизпотили са се хората. Човешко си е, в крайна сметка, а ти се радвай, че пак си до прозорец! Хайде, идва време да слизаш, дано успееш.
Умори се, нали? Ще се прибереш, ще си починеш, но първо напазарувай. Сам живееш, няма кой да те посрещне с топла вечеря. И аз не ги обичам тези големите супермаркети, но няма как. Къде останаха малките квартални магазинчета, с познатите и винаги усмихнати продавачки?!
Пак е пиков час. Колички, кошници – броят се на пръсти, покрай рафтовете хора се двоумят как най-евтино да се позапасят, а опашките... поне половин час ще чакаш на касата. Продавачът е нов, муден още, трудно се оправя да маркира, да връща точно парите. Всички пъшкат недоволно, мърморят нещо под нос и зорко бдят някой хитрец да не ги пререди.
Портфейлът пак поотъня, а торбите никак не са пълни. Няма как, това е животът в големия град. Въздъхваш, докато качваш стъпалата, примиряваш се... и забравяш. Спомняш си колко хубаво беше в детството, мама и тати да се грижат за теб. Тогава и животът ти се струваше по-лесен... и храната определено си беше храна. Домашна, истинска. Бабите и дядовците редовно пращаха я месо, я плодове и зеленчуци. Малко, но от сърце, или както те казваха „Каквото Бог дал”. Когато замина да учиш, със колегите все се шегувахте за слуховете за хартия в саламите и пастета, за всичките известни и неизвестни неща в сиренето и хляба, за безбройните странни Е-та и оцветители, които производителите тъпчат в продуктите си. Ще си позволя да цитирам една книга „Маргаринът - храна или пластмаса”. С годините се примири и с това, нали?
Пускаш лаптопа, изплащан толкова време. Колко хубаво нещо било интернетът! Седиш си удобно в леглото и в същото време общуваш с „приятели”. Нито се притесняваш как да организираш малкото свободно време и да излезете, нито дали изглеждаш добре, дали си в настроение... нали не те виждат през монитора, освен ако не пуснеш камерата. Къде останаха детските и тийнейджърски години, с истинските игри навън, със събиранките на някоя пейка, с живите разговори?! Човек е социално същество, защото общува с другите от своя вид. Къде остана тогава това човешко, къде се изгуби?! В претъпканите автобуси? Сред завистливите колеги? На безкрайните опашки в супермаркета, за сметки, документи и прочие? В празните църкви и храмове, в които с верни бастунчета влизат само старци? В моловете, които никнат като гъби след дъжд? В дългите безсмислени разговори по gsm-ите? Или зад монитора на лаптопа, в социалните мрежи с хиляди добавени „приятели”, в имейлите, в скайповете?!
Знам, уморен си. Смачкан от живота, примирил се с хилядите му дребни и не толкова несправедливости. Въздишаш по миналото, спомняш си с носталгия за „доброто старо време”, и с това се изчерпва твоят протест. Нямаш желание да надигнеш глас, да изкрещиш и да поемеш нещата в свои ръце. Поредното безволево и безмълвно колелце в машината „общество”. Ти няма да се промениш, защото не го желаеш истински. „Съдбата подпомага смелите”, са казали преди векове римляните, и също „Съдбата потиска страхливците”. Сам прецени от кои си.
Хайде, оставям те. Почини си. Утре те чака нов ден... същият като днешния.
© Нети Все права защищены