Аз съм 17-годишно момиче. Преди две години осъзнах, че живота е прекалено кратък, за да се занимаваме с неща, без които можем да минем. Може би точно поради тази причина от две години не мога да спя. Писна ми да ме тъпчат с хапчета, затова предпочетох да живея от кафе и 3 часа сън. Знам, че се самоунищожавам, но честно казано, осъзнах, че така ми е по-добре.
 Като не можеш да спиш нещата изглеждат по много различен начин. През целия ден имаш чувството, че живееш в един свят на полусън. Понякога не знам дали съм будна или сънувам. Всяко една нещо изглежда сякаш времето се е забавило и сега можеш да го огледаш изцяло. Имаш чувството, че 2 секунди от живота ти са цяла вечност, защото дори и за този кратък период от време успяваш да опознаеш нещото. Чуваш, виждаш и разбираш всичко, но тялото ти е съвсем изтощено. Съзнанието ти е съвсем будно и действа с пълни обороти, но тялото ти спи.
  Оглеждаш се около себе си и осъзнаваш истината - светът не се е забавил, той продължава да се върти, въпреки че на теб ти се даже да спре за миг.
  Това е проблемът с желанието да изживееш всеки миг и да усетиш от всичко. Ако сега искаш да спреш света, за да можеш да свършиш тези неща, след 40 години като осъзнаеш, че не си изживял живота си както ти се е искало, ще искаш да завърти света в обратна посока.
  Никога не можеш да предвидиш какво ще се случи утре и днес то няма да има абсолютно никакво значение, защото утре ти ще си различен. Най-малкото ще си един ден по-стар. Затова моята философия за живота е:" Днес ще живея както на мен ми харесва, дори и това да не ти се нрави на теб!". Може да не съм права. Може този ми начин на живот да ме убие, но какво ми пука, нали утре няма да съм жива, за да ми кажеш: "Аз нали ти казах!"
 И в крайна сметка кой ще те помни след 100 години? Помнят се тези които не са живели по правилата, хората с различното мислене. Така че какъв е смисъла да си част от стадото? Затова по-добре да знам, че на мен ми е било просто идеално.
  За съжаление този едничък смъртен живот няма да ми стигне да направя нещата, които искам и дали за добро или лошо аз винаги ще искам нещо повече.
  Затова аз ще продължа да се радвам на живота и да се усмихвам до деня, в който вътрешностите ми ще започнат да се разяждат и една струйка кръв ще се придвижи нагоре по хранопровода ми и ще избие през усмивката ми. Тогава тя ще се запъти надолу към гърдите ми. Ти ще се шокираш, а аз все още усмихната ще се запитам дали съм будна или сънувам. За твое успокоение ще ти кажа няколко думи и светът няма да спре да се върти...