Плаче ти се и ти се пише. Живее ти се и ти се умира едновременно. Гледаш долната страна на листенцата на зеленото растение, което е обърнато към прозореца, а не към теб, и разбираш: то има повече нужда от светлината, отколкото от твоето присъствие. Хубаво е, че не му пречиш и дори му помагаш, когато го поливаш с вода. Цветето само по себе си не ти дава повод, но ти става тъжно. Внезапно се чуваш как си въздъхнал, без да искаш, полугласно: “Защо!?”
Ако имаше таланта и енергията да разбираш себе си, щеше да чуеш продължението на мислите си: “Защо непрекъснато се старая да разбера кое именно е Важното, а все се получава така, че нито успявам да дам на хората, които обичам, спокойствието, от което те имат нужда, нито успявам да пътувам и да живея, където и както искам... Искат ми се и двете и още не е късно, но ме е притиснало поредното взето внезапно решение, което си е присвоило главното "В" от думата Важно. И ето сега - решенията, а не смисълът им, ден след ден водят живота ми”.
Знаеш л ...