Днес ми се обади моят приятел. Този от детските години. За който писах преди пет месеца.

            Отново е в полет, отново големите пари са му прицел. Скоро ще стане бизнесмен, и то крупен. Ще ми върне пикливите 1500 долара, лихви не ще му взема. Нали е приятел, и аз имам вина за това, което стана преди десетина години.

            Но друго има, друго. Жена му отишла на квартира и той се чувствал много свободен. Свободен от собствените си ограничения. Никой не го разбира, да си ходят тези жени по пътя.

            Да взема и аз да се освободя. Е, то не жена ми трябва да отиде на квартира, а аз. Това не е страшно толкова, накрая ще се прибера в „моя роден край”. Има къде да отида, ама свободен ли ще съм. Свободата била „осъзната необходимост”. Може и така да е.

            Я да не мисля за бъдещето, да помисля за настоящето на моя човек. Той първо направи така, че майка му се изнесе, после жена му, дъщерята отдавна не го търси.

            Ега ти свободата. По-добре да съм заточеник, синът да ми говори, жената да ми мърмори, ама да не мисля, че тепърва ще се освобождавам от някой или от нещо. Къде е спал до сега, какво е правил, че тепърва си е осъзнал необходимостта.

             Много ви занимавам с моя приятел.

             Дано му потръгнат нещата, не че съм песимист, но малко ми е съмнителна тази работа.

              Ще поживеем, ще видим. Щях да изпиша последното изречение на руски.

              Ама на български е по-лежерно, с по-големи вероятности и шансове някак.

              Защото  „поживьом, увидим” малко ми звучи като да, ама не!

              Все пак ми е приятел, нека да е ДА!