Вчера си изплаках очите... А днес се усмихвам. Това е живота нали? Възходи и падения. Може би просто по-често трябва да се усмихваме. Не се знае кой ще се влюби в това. Самосъжалението е лесно. Най-лесното нещо на света. Защо задълбаваме в болезненото и тъжното? Защо по-често се сриваме, отколкото да забравим и да продължим напред? По-лесно е да се откажем, по-лесно е да се скрием под юргана с безнадежността си. Е уморих се да избирам лесното! Щом съм тук и щом мога ще се боря. Трудно е, да... Какво биха казали хората за неудачницата, която няма нищо, а иска всичко? А нима има значение? Колко може да е страшно, колко още мога да изгубя? Ще се усмихвам и ще се радвам. Затова, че съм силна! Да силна съм! И няма да се откажа. От живота, от предизвикателствата, от пъстротата и очарованието на новия ден. Докато съм жива и докато мога да се усмихвам, докато мога да се боря... Ще танцувам и  ще ме болят краката, но няма да спирам. Пак ще плача, няма как. Ей така за разнообразие, за да ми олекне. Ще обичам, някой ден и мен ще ме обичат. И какво, ако не стане, какво ако се проваля? Ще опитам пак. Докато мога, докато съм жива. Просто ще се усмихвам и няма да спирам. Искам всичко! Колко по-дръзка мога да бъда? И нима греша?... Стига съжаление и сълзи, стига страх... Боли, но преглъщаш, вдигаш глава и се целиш във висините...