НАЧАЛО

 

Мечтах! За един ден и една нощ аз мечтах! Мечтах за различни неща. Понякога за хубаво, понякога за лошо, но за един ден и една нощ аз мечтах! Сега, нека ви разкажа какво се случи, след като здрачът прегърна този свят и аз започнах да мечтая!

 

Стана нощ и мечтах за следните неща:

 

 

ПРОПАСТТА

 

Мечтах... може би сънувах. Вероятно това беше един от онези лоши сънища, в които каквото и да правиш, все не можеш да се спасиш от неизбежното. Като се усетих, бях на ръба на една пропаст. Около мен се бе събрала многобройна тълпа, която ме гледаше с един... как да кажа, лош поглед. Не че беше злобен, не – със сигурност не беше, но някак беше събрал в себе си завист, пренебрежение, страх и корист. Чувствах се, странно, чудех се какво да правя. Тогава тълпата изкрещя, сякаш под команда:

 

„СКАЧАЙ! УМРИ!”

 

Но аз не исках. Нямаше да им се дам. Тогава те продължиха:

 

„СКАЧАЙ! ИНАЧЕ ЩЕ ТИ ПОМОГНЕМ! СКАЧАЙ И УМРИ!”

 

Аз твърдо бях решен да не им се подчиня. Предполагам, не толкова, защото пропастта беше истински бездънна, а защото нямаше да бъде тяхното, нямаше да позволя, да стане  каквото те желаят! Някъде тогава, видях как на отсрещната скала, правят същото с една от светлите. Страх ги беше да я доближат. Страх ги беше да я бутнат. Затова и те удряха с крака, по и без това крехката скала. С подъл поглед и извратена усмивка те блъскаха с всичка сила. И понеже това е една кошмарна мечта, скалата под краката ù се срути. Така, младото момиче полетя надолу, към несъществуващото дъно. Аз не успях да се сдържа – скочих. Не че можеше да й помогна, но трагично би било някой като нея, да умре в самота. Настигнах я не след дълго, попитах я, с изкривена, от вятъра и скръб, усмивка, „Как си?”. Тя се усмихна и ми каза – „Добре съм, нали летя!”. Тогава се сетих, че това е просто кошмар и в кошмарите не се яде, не се и пие. Помислих си, колко прекрасен е този живот, в който непрестанно летиш, нали, все пак, пропастта е бездънна. Тя сякаш прочете моите мисли и ми каза:

 

„- Нали?...”

 

 

 

 

 

Тогава, жалко, за което, се събудих от кошмара!

 

 

 

 

ОТМЪЩЕНИЕ

 

Мечтах...

 

Аз ще бъда вашата болка!

Аз ще бъда болката, която заслужава ненужното ви съществуване!

Аз ще ви отрека!

Аз ще ви попреча, да вземете моите мечти!

Аз ще ви пречупя!

Аз ще ви доведа до заслужения ви край!

Аз няма да ви простя!

Аз няма да ви съдя по вашите измислени правила!

Аз няма да ви позволя да ми се опълчите!

Аз няма да вляза в тълпата на глупаците!

 

Бягайте, поне се опитайте!

Защо не тръгвате, да не ви досрамя?!

Скрийте се, поне опитайте!

Не ме лъжете, покажете ми как наистина се чувствате!

 

Ще ви взема всичко, което имате!

Ще ви покажа, че когато искаш, можеш наистина да полетиш!

Ще ви преследвам и през деня и в съня!

Ще ви накарам да забравите какво е Светлина!

 

Посегнахте към всичко, което ми е ценно!

Взехте ми времето!

Взехте ми бъдещето!

Искате да ми вземете и живота!

Хайде опитайте!

 

…

 

А сега времето ви идва!

Колкото и да ме молите, ръката ми няма да се спре!

 

Защото ми взехте мечтите!

Защото ми втълпявахте вашите страхове и вашите лъжи!

Защото ме засипвахте с неправда и грозота!

Защото ме карахте да живея вашия безсмислен живот!

 

Затова, днес се заклевам!

Заклевам се, ще ви накарам да си платите за това, че искахте да вземете моя дух!

Заклевам се, ще ви накарам да си платите за болката, която ми причинихте!

Заклевам се, ще ви накарам да си платите за всичко, което ми сторихте!

Заклевам се, ще ви накарам да си платите за мечтите, които ми убихте!

 

... и някъде тук се събудих от мечтата.

 

…

 

Затова сега се заклевам – в пълно съзнание и без капка колебание – ще ви накарам да си платите.

 

 

ГИБЕЛТА

Мечтах...

 

Мечтах, че мечтите умряха! Уби ги малодушието и невярата в нищо! Мечтах и как сивите се радваха и ликуваха тяхната гибел!

Мечтах, че мечтите умряха! Довърши ги неспособността на хората да видят красотата! Мечтах и как сивите не ги интересува, дори ги радва, това!

Мечтах, че мечтите умряха! Прогнили ги гледах, забравени от всички! Мечтах и как сивите ги гавреха, че те сами са си виновни, че не се сбъдват!

Мечтах, че мечтите умряха! Никой вече няма да усеща тяхната сила и мощ! Мечтах и как сивите си отдъхват, че вече ще спят непробудно през нощта!

Мечтах, че мечтите умряха! Вече усещам празнотата вътре в мен! Мечтах и как сивите празнуват края на борбата!

 

 „ – Когато направиш, каквото сивите ти кажат, само се нараняваш! Ела с мен!”, каза ми Мечтата!

 

„- Когато тръгнеш, вземи ме с теб!”, отговорих на Мечтата аз, „не ме оставяй сам, позволи ми да се включа в твоята борба... така усещам, че само бягам – надбягвайки себе си всеки ден наново и наново! Ела!”

 

„ – Успокой душата си – няма да позволя и ти да паднеш с мен! Остани с мен...” каза ми Мечтата!

 

„ – Но ти сега отлиташ... надалеч и за дълго! Аз оставам сам, неспособен да те придружа... казваш „Ела!”, но не знам дали и аз като теб ще полетя! Ако скоча в пропастта, ще избягам ли с теб, или просто ще пропадна?”

 

И тогава мечтах, как съм унизен и без мечти, луд и без надежда за утре...

 Мечтах тогава, че вече няма да има радост и надежда – те бяха загубени и дадени на враговете...

   Мечтах как оставям се на самотата и саморазрухата, сгазен от реалността и невярващ в утрото!

     Мечтах, как душата и живота ми, бавно затихват... а аз бягам оттук с все сила... вече няма да мога да предпазя тези, които обичам!

 

 

„- Не се притеснявай, всичко ще е наред, не е нужно да бягаш!” каза ми Мечтата! „Затвори очи, отвори съзнанието си за света, скочи и ще видиш, че ще полетиш!” каза ми Мечтата, и това ме събуди!...

 

 

 

 

 

ПОБЕДАТА

 

Мечтах! Мечтах, че вече знам всичките им лъжи и трикове! Мечтах, че със сила заглушавам опитите им да ме оспорят!

Мечтах, че с мен ще въстанат много! Мечтах, че моята борба е и тяхна, тъй като бяхте спрели и техните мечти!

Мечтах! Мечтах как се впускам в боя за последно! Мечтах и как го печелим, нещо толкова отдавна мечтано! Мечтах как гневът ме води и как тези до мен ме следват! Мечтах как всички заедно спечелихме битката за мечтите!

Мечтах! Мечтах, че вече е позволено да говориш за чувства! Мечтах как вече не могат да ме спрат или да посегнат към честта ми! Мечтах как всичко нечисто умира в огньовете в победоносната нощ!... и вече никой нямаше да посегне към душата ми!

 

Да, борбата беше трудна и груба, но ние вярвахме и най-накрая успяхме да задоволим глада си!

 

И сега сме свободни, можем да чувстваме и мечтаем! Можем да накажем най-сетне сивите за това, което те ни причиняваха дълго! Те сега ще си платят, каквото заслужават, без да могат да ни се опрат, без да могат да избягат!

 

...

 

...

 

И така, във вълнение и радост, забравих, че мечтая. Мечтах, може би защото съм се побъркал, може би защото съм глупав, може би защото си представям невъзможни неща, но мечтах за победата над сивите. Победата, която ще осигури по-хубав свят, където да не е престъпление да се таи надежда. И макар, че идва време този въображаем образ да заспи дълбоко в паметта, остава ми копнежа, че някой ден наистина ще стане!

 

 

 

 

СИЛА

 

Мечтах, в онази бурна нощ, за сила. Както бурята навън беше някак несломима, така и аз мечтах да бъда. Исках да имам мощ, исках да не съм безсилен. Мечтах, че вече няма да се чувствам така, както се почувствах онзи проклет ден. Обещах си, че вече никога няма да бъда същия!

 

Мечтах и че вече ще имам силата да казвам само истината, че няма да се страхувам и скатавам от отговорност. Обещах си, че това ще продължи докато съм жив. Заклех се, че няма повече да пилея от времето си, заклех се че ще се боря със сивите докато мога, и заради това, ще стана силен.

 

Мечтах, че този пълен с низост свят ще бъде почистен и низостта ще бъде премахната. Мечтах, че ще помогна това да се случи с новите ми сили! Мечтах! Мечтах, че няма да ме спрат, че няма да пречупят духа ми, че ще получат заслуженото си! И аз ще бъда този, който ще ги накара...

 

И вече знаех, че на моя страна е правдата!

            Знаех, че аз печеля войната! Разпознавах правдата от лъжата!

                        Вече чувствах, че се усъвършенствам, вече бях сигурен, че сивите ще бъдат победени от мен!

 

... и дойде времето, когато те трябваше да се изправят пред мечтите, които отричаха,

                                                                       да се молят пред мечтите, които отричаха,

                                                           и да паднат пред мечтите, които отричаха!

 

... и нямаше да падна никога от сивите!

... и нямаше да изгубя пътя!

... и нямаше да се съмнявам в правотата на моята истина!

... и нямаше да се скрия, щях да понеса своята отговорност!

... и нямаше да обвинявам мечтите си, за своите несполуки!

... и нямаше да спра да се боря!

 

... и на крилете на надеждата, аз протягам ръка и излитам, способен да летя, защото най-накрая победих сивите в борбата за своята душа!

 

 

...

 

 

„- Глупак, заблуден от собствените си илюзии, ти си проклет никога да не видиш Светлината, за която толкова често говориш с неприлична гордост! Какво ще кажеш в своя защита?!”

 

„- Че Тя е точно пред мен!”, отговорих на сивите аз!

 

„- Глупак, нали знаеш, че времето няма връщане назад! Не ни казвай, че това не те интересува – интересувате и още как! Ти си изпълнен със страх, не ни лъжи – ние знаем, че е така!”

 

„- Може би всичко това беше мечта, може и още да съм слаб, но няма да се спра! Заклевам се, че отсега аз тръгвам по пътя, по който ме водят мечтите! Някой ден, заклевам се, ще ви накарам да си платите!”

 

И така, облян в пот, събудих се от мечтата!

 

 

 

 

СЪЮЗНИЦИ

 

Мечтах, не! Спомнях си, как всички ние бягахме от всяка пречка... така ли е редно?

Мечтах, не! Сетих се, че всичко това е една игра, която ни карат да играем!

Мечтах, не! Погнусих се, от всичката гнилост, която искат да ни изсипят!

 

Мечтах! Наистина мечтах! Мечтах, че болката ще спре! Мечтах, че заедно я преборваме!

Мечтах! Може би в заблуда, че има кой да ме чуе като крещя с все сила!

 

Защото все има хора, които искат да се борят,

            Които не ги е страх да вярват в истината,

                        Които продължават да вярват в Светлината,

                                   Които не се спират, само защото е трудно,

                                               Които знаят, че са нормалните в света на лудите,

                                                           Които не губят надежда!

 

Мечтах как викам и призовавам всички тези хора да дойдат, да протегнат ръце към небесата, да вперят очи в хоризонта! Мечтах как се събират и поемаме на дългия път към свободата! Вече никой от нас не се криеше, никой не се скатаваше и всички ние бяхме обединени около общата кауза!

 

Помня как в мечтата обещавах, че няма да се откажа, няма да се оплаквам, няма да толерирам никога вече сивите. Обещах, че ние ще победим, че ще изчистя низостта от този свят, че ще махна страховете и вече светлите никога няма да плачат!

 

Но както с всяка мечта, която имах тази вечер и тази почна да става на кошмар. Всички си тръгваха и ме оставяха сам!

Питах! Питах и виках:

 

„- Защо няма да дойдете?!

-         Защо трябва да служите на тези, които убиват мечтите?!”

 

 

 

 

 

ГОРАТА НА ЧУДОВИЩАТА

 

Мечтах... мечтах как се скитам из една управлявана от Мрака гора. Под увисналите клони на дърветата се скитаха всякакви... не знам... неща. Чудовища ли бяха? Или може би животни усещащи страха? Дали ме гледаха мен, или просто търсиха някаква храна? А може би и двете? Дали щяха да ме оставят, да прекося тяхната гора?

 

Не! Някъде из тъмата, хвърли се върху мен едно животно, със зъби на акула! Съскаше и се бе наперило, готово да ме изяде! Погледнах го обаче и му се засмях!

 

„- Ти за чудовище ли се имаш?!” – попитах с присмех аз! „С тези големи зъби, можеш наполовина да ме разкъсаш, но това е нищо в сравнение с усилията на сивите да разкъсат душата ми! Ще се пробваш ли да ме ядеш?” – пристъпих с гордо и решимо към него...

 

„- Зъбите са ми за сивите!” – отговори ми звярът. „Щом и теб са наранили, няма как да те нападна, аз с чест убивам, за разлика от тях!”

 

И така, продължих, жив, да ходя из гората на мечтата. Но отново ме нападнаха, този път 100 метрова змия. Увеси се тя от едно вековно дърво и с отровните си зъби се прицели в мен!

 

„- Ти отровна ли си?” – попитах с уплаха аз.

 

„- Да имам най-силната отрова, способна да убие всеки звяр в тази гора!”

 

„- Щом си отровна, няма проблеми!” – отвърнах аз. „През дългите години, сивите наливаха тонове отрова в моята глава, но още им издържам!”

 

„- Каква отрова ползват те, че смяташ че е по-силна от моята – най-силната на тази Земя?!” – изсъска ми змията.

 

„- Каква ли не!” – разсмях се аз – „като почнем от образование, което те лишава от мисъл, като минем през култура, която те лишава от характер и приключим с религия, която те лишава от собствената ти душа... всичко пробваха, но без успех!”

 

Змията, сигурно си каза „моята отрова ще му дойде слаба”, и си тръгна! Но неволите ми в гората не свършиха до тук! След още няколко минути ходене, пътя беше запречен от... цяла планина?! Какво прави тя тук, не знаех, но дори в мечтите, пътищата не свършват просто така! Докато умувах какво да сторя, планината се размърда! Като погледнах високо нагоре, сякаш към небето, видях че това е някакво непознато ми същество! Гигант! Великан!

 

„- Кой смее да ме буди с присъствието си?!” – изрева великанът.

 

Неговия вик, изкорени няколко дървета, като по чудо не ме прати в небитието! Така или иначе щеше да разбере кой е злосторникът, затова му и казах:

 

„- Аз бях.”

 

Той се наведе, погледна ме и ми каза:

„- И защо се осмелява долно насекомо като теб да ме буди?!”

 

Аз, без да се смутя, му отговорих:

 

„- Не знаех, че тук спиш. Как да знам?”

 

„- Това е вярно,” отбеляза великанът, „но не е ли малко нагло толкова спокойно да ми говориш, при положени, че скоро ще те смажа!”

 

„- Колко тежиш?”, продължих да нахалствам аз.

 

„- Колкото цяла планина!”, ми отговори той.

 

„Малко е,” усмихнах се аз, „няколко милиарда сиви се опитват да смажат тези като мен, но не могат, вече хиляди години!”

 

Гигантът като чу това, седна, предизвиквайки земетресение, разсмя се с пълно гърло и ми каза:

 

„- Всеки, който е враг на сивите, е мой приятел! Хубаво, че е тази гора, че и мен щяха да ме заловят и вкарат в клетка, като ги знам какво представляват! Ето, мини...”

 

И с тези думи, великанът се измести. Продължих по пътя си и тъй като вече зората наближаваше си казах: „Каква хубава мечта, мечтах... хубаво, че в нея нямаше сиви да стане кошмар...”

 

 

…

 

 

 

…

 

 

 

 

…

 

 

 

 

Така дойде зората, а с нея и денят:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АПАРАТ С МЕЧТАТЕЛНО ЗАДВИЖВАНЕ

 

Мечтах! Мечтах как летя! Как минавам над полета, над планини, дори над техните най-високи върхове! Мечтах, как прекосявам океани! Как лесно преминавам от бряг на бряг, все едно не ги делят хиляди километри! Мечтах, как се рея из облаците, как заобикалям гръмотевиците! Мечтах, че вече излитам от тази планета! Как подминавам с шеметна скорост стратосферата, как едва разминавам боклуците на хората над атмосферата! Мечтах, как подминавам Слънцето и как виждам звезди и планети, невиждани до сега! Как се доближавам до нови светове, до невиждани животни, как комуникирам с тях, как се разделям с тях! Как мечтах, обикалях Вселената и бях щастлив, защото бях видял твоето лице!

 

 

 

 

 

 

МИНАЛОТО

 

Аз мечтах...

 Мечтах, че съм на онова поле, което бе останало далече в детството. Стоях безмълвен. Потресен от своята слабост и това което бях пропуснал. Стоях из изпъстрената долина, която изглеждаше посивяла и изсмукана от чувства. Присетих се за отминалото време... как нагло казвах неща като „никога няма да направя това” и „завинаги”... а сега тук седя сам, и вятърът ме вледенява... при това заслужено...

 

 Мечтах, че някой ден ще бъда силен, мечтах че няма да допусна грешки, както всички други... Мечтах, че ще ти подаря всичко, което би желала... а сега и живота си да подаря няма да се върне времето назад...

 

 Мечтах, мила, спомняйки си онази нощ колко бе красива... бяла и изпълнена с нежност, сравнима единствено с очите ти.

 

 Мечтах за дните, в които бях изпълнен със страхопочитание към теб... мечтах, че отново седяхме заедно на тази поляна, и аз се възхищавам на спокойствието, с което гледаше към хоризонта...

 

 Мечтах, мечтах да те видя отново... усмихната и безстрашна... мечтах и, че това което казах, че никога, никога няма да се разделим, е истина...

 

 Мечтах, че усещам дъхът ти близо, мечтах, че ти ще си тук и ще помогнеш на моят малък свят да бъде цял отново.

 

 Мечтах, че отново има смисъл и цвят в живота ми, мечтах, че си тук...

 

 Мечтах... не! Страхувах се, че сега си някъде в този нечист свят, плачейки сама, наранена, само защото си добра...

 

 Мечтах си, че съм при теб и утешавам тъгата... мечтах си, че те моля да те прегърна... мечтах, че винаги ще съм до теб, мечтах, че никога повече няма да плачеш, мечтах, че съм способен да прогоня всичките страхове, мечтах, че двамата сме се преборили с всичко...

 

Но защо се разделихме?! Защо бях толкова глупав, и не действах тогава?!

 

Моля те, мечтай и ти... макар да е трудно, макар и много време да отмина, продължавай да мечтаеш...

 

Моля те, мечтай! Надеждата, казват, умира последна, затова, моля, мечтай!

 

 

 

 

Мечтах, мечтах, че някой ден, отново ще се срещнем!

 

 

 

СМЕТИЩЕТО

 

Аз мечтах...

 Мечтах със сълзи на очи, за бъдещето... Виждах мечтите си до една изхвърлени на бунището за мечти и надежди...

 

 Мечтах, леко натъжено, че сенките, които ме съпровождат са спечели войната в моята глава и ме водят по своя низък път... всеки прокълнат ден.

 

 Мечтах, вече може би отчаяно, че загубеняците с промити мозъци и отлични дипломи са оставени да правят каквото искат с този иначе толкова красив свят, управляван от некомпетентни и алчни глупаци... а аз съм се предал пред тях... оставен на колене седя.

 

 Мечтах, молейки се да свърши тази мечта, че сивите са покорили всички стойностни животи и всички, които се борихме срещу тях сме загубили... защото така и не успяхме да се съберем... колко пъти чувствах удобство в това да съм сляп за това, което се случваше!

 

 Мечтах, вече треперейки в ужас, че никога няма да осъществя мечтите си и ще загубя всички... и ще остане само болка...

 

„Няма да загубя, няма да загубя...”, мечтах и си повтарях – „решен съм да не губя никога повече! Няма повече да бъда сляп към цялата болка в този свят!

 

„Лъжеш!” – чух сив глас в мечтата:

 

-  „Ти си точно като нас – ти само се правиш, че искаш това което мечтаеш, ти само се правиш, че те боли за света, ти си същия като нас сивите – живееш само ако си в тълпата, ти си като нас, ти си „нас””

                            „Ти си точно като нас – ти само се правиш, че искаш това което мечтаеш, ти само се правиш, че те боли за света, ти си същия като нас сивите – живееш само ако си в тълпата, ти си като нас, ти си „нас””

            „Ти си точно като нас – ти само се правиш, че искаш това което мечтаеш, ти само се правиш, че те боли за света, ти си същия като нас сивите – живееш само ако си в тълпата, ти си като нас, ти си „нас””

„Ти си точно като нас – ти само се правиш, че иск....” повтаряше гласът в смрадта на умрелите, изхвърлени мечти!

 

„Всичките ти мечти”... продължи гласът...

  „Всичките ти надежди,

      Всичко, което си,

         Всичко, в което вярваш,

    Всичко това е нищо, долна измама! Никога няма да се случи!”... довърши сивият...

 

И в този момент почнаха да изплуват проблясъци в съзнанието ми за мечтата, която никога не можех да забравя... видях нейната светлина – в тази ужасна мечта... и вярвах, че тя ще оцелее!

 

А сивите повтаряха, този път заедно: „Ти загуби, ти остана сляп за Светлината, от която те беше страх, ти ще изчезнеш в Тъмнината, никой няма да ти помогне, никога няма да се научиш да бъдеш повече от нас, винаги ще си сам, и заедно с твоите мечти и надежди ще лежиш мъртъв, тук на това сметище за Мечтатели и мечти!”

 

А в студа на тази страшна мечта се промъкваше бавно малко топлинка, чувствах как ме намира и ме успокоява... и тогава си спомних... че съм обещал – да Ти помогна да осъществиш твоите мечти!

 

Усмихнах се и погледнах към небето... казах си: „макар и да съм на това сметище за идеали и гробище на мечти – небето е също толкова синьо, колкото го виждаш и Ти... не е ли прекрасно това - моля те, дано си добре!”

 

И тази мечта в мечтата ме събуди от кошмара...

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗА ТЕБ

 

И аз мечтах!

 

Мечтах за всички тези различни мечти! Мечтах за всички необятни за мен неща...

 

Но в крайна сметка разбрах, че единствено за Теб, мила, мечтах!

 

Мечтах, че двамата, някой ден заедно, ще гледаме Слънцето как се буди и праща Луната да спи...

 

Мечтах... мечтах как те моля да ми простиш... за това което сторих, за това което съм, за това че не мога да спра докато не изкореня цялата несправедливост на този свят!

 

Мечтах, мечтах че те успокоявам, след последният ми сблъсък със сивите... не можех, не можех да се сдържа и да не ги сломя! Извинявай, извинявай, че толкова често ти се налагаше, макар и в тази мечта, да ме спасяваш от самия мен, и бездната, към която сигурно пропадах!

 

Мечтах, мечтах че на тях, сивите, никога повече няма да им позволя да опетнят светли същества като теб... мечтах, че вече ги няма техните безумни правила, които толкова време ни наказваха и сочеха като ненормални и ненужни, а тях правиха силни и пълни с измислената власт!

 ... мечтах, че “закон”, вече е умряла дума...

 

Мечтах, мечтах, че тези като Теб, с чистите души, няма повече да плащат за низостта на други... мечтах, че гнилостта ще изчезне от този толкова изстрадал свят... мечтах и че извратеността и похотливостта на безмозъчните маси, посивели от собствената си ненужност, няма да могат повече да дръзнат към вашите души! Няма, няма никога повече!

 ... мечтах, че вече е позволено да чувстваш.

   ... мечтах, че вече може да таиш надежда в сърцето си,

    ... мечтах, че вече няма нужда да крия, това което мисля,

     ... мечтах, че борбата за истината вече е свършена и ние сме победили!

 

Мечтах, че съм жив, в този прекрасен свят!

 

те казваха, че мечтите са като глуха болка в гърдите, че няма смисъл да живеем с тях,

 казваха, че всичко за което копнея и искам е просто измислена от мен, лъжа и измама!

 

Аз им отговарях, ден след ден, че никога няма да разменя мечтите си за провокираните от страх лъжи в които те вярват,

          Отговарях, че съм твърдо решен, да приключа тази борба с тях, за моите мечти!

 

 

 

 

 

 

 

а ТИ,

         ТИ ме научи да летя,

           ТИ ми показа, че голямото небе над нас е близо ако вярваш,

Твоята воля е нещото на което служа, докато не умра!

 

             ТИ никога повече няма да си сама,

               ТИ винаги ще усещаш топлина,

и ще осигуря това, дори себе си да разменя!

 

                   ТИ ми помагаше в трудните дни,

                      ТИ ми показа какво е красота,

Твоята душа бе това, което лекуваше ужасната болка!

 

                           ТИ си изключителна,

                              ТИ правиш всичко да е наред,

на Теб се моля, да дам цялото си време!

 

                                   ТИ никога повече няма да плачеш!

                                       ТИ няма да знаеш какво е страх!

И в това се заклевам, докато съм на тази земя!

 

                                             ТИ блестиш като ярка звезда!

                                                ТИ показваш пътя и през най-страшната тъма!

Извинявай, че без Теб се губя!

 

                                                        ТИ успокояваш болката!

                                                            ТИ пречистваш мръсното!

ТИ си тази, която ме кара да мечтая!

 

...

 

...

 

...

 

 

 

 

 

ИЗМЕРЕНИЕТО НА МЕЧТИТЕ

 

И така – за един ден и една нощ, аз мечтах!

 Мечтах 118 пъти...

 

Мечтах и не спирах да мечтая!

 

Защото ден след ден с мечтите си се будя. Всяка нощ заспивам, пазен от тяхната светлина... и времето е изпълнено с аурата на моите мечти...

 

Мечтаейки, знам че още мисля трезво, знам че искам да говоря дръзко и честно!

Мечтаейки, намирам отговори на неотговоримите въпроси, намирам и сили да продължа с тази тежка борба!

Мечтаейки, улеснявам си пътя, живота и товара, който сивите неуморно изсипват над мен!

 

Мечтаейки, знам, че още съм нормален, защото има ли някой нормален, който не мечтае за по-чист от този свят?!

Мечтаейки, намирам ярост да се боря за надмощие в тази глупава кръвопролитна игра, която сивите разиграват!

Мечтаейки, различавам приятеля от врага, защото знам кой прави дните ми различни!

 

 

И ако си отидеш – позволи ми да те последвам!

Защото този живот е само един и аз знам, че човек е това, за което мечтае!

И ако някой ден ме видиш, че пак се усмихвам насила, че съм изгубил надежда и съм спрял да чувствам и така съм те убил... мечтая в този ден и аз да те последвам!

 

...

 

...

 

Защото ден след ден се боря с живота. Всяка нощ заспивам и се будя с твоята подкрепа... и във времето чрез вас, мечти, съм оцелял...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

120 пъти мечтах!