Изповед – мечтание
Не знам, каква бях преди, не знам, каква съм сега. Всеки път мисля различно, имам хиляди желания, но като че ли нещо ме спъва. Дали е времето, което ме кара да чакам? А може би причината е в мен самата... ?
Днес аз чакам да мине време, за да се видя с някой приятел. Да седна на някоя пейка и дълго да си говорим за: живота , мечтите, това, което се е случило и това, какво ни предстои... Дори и да е загуба на време, какво по-сладко от това да си бъбриш с някой стар познат, да споделиш мислите си, идеите си...! Когато едно нещо започне да ти липсва, то тогава осъзнаваш, какво си имал преди. Навярно това е вид стоицизъм примесен с малко мазохизъм...
Но истински боли, когато очакваш някой да ти обърне внимание. Когато самотата е разперила криле и те обгръща... Копнееш някой да те дари с усмивката си, да те гушне... Само една прегръдка и е достатъчно да се почувстваш обичан, най-малкото уважаван, дори защитен! А не щеш ли някой да те целуне, да те обгърне с нежността си... ...