Животът е като бял лист хартия,чакащ да бъде запълнен с нещо смислено...А понякога просто да надраскаш нещо върху него.Основното е да приемеш крайният резултат от написаното и като свършиш,това което си написал да затвориш страницата и да си заслужава написаното.
На този лист, човекът играе ролята на сложно изречение,съдържащо както много смисъл, така и много грешки в себе си.
Сякаш минаваща покрай редовете, заедно с човека върви и любовта,която е неотлъчна част от смисъла му.Огледално погледната, тя се проявява като омраза.Макар и коренно различни, тези две части от човешкото същество са една и съща иновация на човешката душа.Така различни, и в същото време така приличащи си свята на любовта и омразата,чертаят редовете на този лист и слагат ред в написаното.
Веднъж човешкото "изречение" свърже ли се с друго, двете съставят текст с неизвестен край.Някой човешки "творби" си остават просто текст със забравен край, но друг се превръщат в романи чийто край се помни доживот.
Изниква въпросът, ако ние сме сложни изречения върху празен лист хартия, кой е писателят ни? Дали ни е предвидил да съставим просто поредният разказ живейки или ни е отредил специялно произведение.