"От днес спирам да ти пиша!"... Казвам го за милионен път от месеци насам. Всеки ден се заричам, че ще изчакам ти да ме потърсиш, че ще си спестя болката от това да ти пиша, а ти учтиво да ми пробуташ лъжата, че имаш работа. Всяка вечер си повтарям, че не ме заслужаваш, но това не ми пречи да те искам все повече и повече... и повече...
Аз просто съм объркана... И ме боли. Никога преди не съм страдала от загубата на някого. Плакала съм, но то е било от инат, че гордостта ми е наранена. А сега... сега е различно... Сега ми е толкова мъчно за теб, толкова много! Колко... само Бог ми е свидетел. Имам бучка на гърлото, неизтръгваема. На моменти дори не мога да си поема въздух... Толкова ми е тежко. Стоя неподвижна с часове, в очакване, че може да ме потърсиш, както ме търсеше преди, че може да ти липсвам поне малко, че знача нещо за теб. Толкова ли съм ти безразлична? Как изведнъж всичко се промени, не го разбирам просто... Но е факт, че е така! Само за едно ще те помоля... Крещи ми, обижда ...