"От днес спирам да ти пиша!"... Казвам го за милионен път от месеци насам. Всеки ден се заричам, че ще изчакам ти да ме потърсиш, че ще си спестя болката от това да ти пиша, а ти учтиво да ми пробуташ лъжата, че имаш работа. Всяка вечер си повтарям, че не ме заслужаваш, но това не ми пречи да те искам все повече и повече... и повече...
Аз просто съм объркана... И ме боли. Никога преди не съм страдала от загубата на някого. Плакала съм, но то е било от инат, че гордостта ми е наранена. А сега... сега е различно... Сега ми е толкова мъчно за теб, толкова много! Колко... само Бог ми е свидетел. Имам бучка на гърлото, неизтръгваема. На моменти дори не мога да си поема въздух... Толкова ми е тежко. Стоя неподвижна с часове, в очакване, че може да ме потърсиш, както ме търсеше преди, че може да ти липсвам поне малко, че знача нещо за теб. Толкова ли съм ти безразлична? Как изведнъж всичко се промени, не го разбирам просто... Но е факт, че е така! Само за едно ще те помоля... Крещи ми, обиждай ме, предизвикай ме! Направи така, че да стана тази, която бях преди. Искам да съм лоша, студена. Хайде, предизвикай ме, събуди гордостта и презрението ми... накарай ме да стана ината колкото преди. Убий ме, ако трябва, но не ме мъчи с мълчанието си!... Нямам какво да направя, разбирам, че е така. Аз напразно се опитвах да сътворя нещо, което не само, че ти постоянно съсипваше, а и което просто не е съществувало.
Погледът ми е толкова замъглен, сенките под очите ми огромни... Прекарвам целия си ден в мисълта за теб, в очакване... Вечер лягам с тази мисъл и не мога да заспя. На сутринта ставам рано, защото съм в очакване, че новият ден може да ми донесе малко щастие и ме потърсиш... И така минават дните ми - монотонно и болезнено...
Хайде де, предизвикай ме най-накрая! Само за това те моля. То е ясно, че съм ти неприятна, но ми  го кажи! Изкрещи ми, че всичко е свършило, за да го повярвам. С думите си ще  ме нараниш по-малко, отколкото с мълчанието си...
Умолявам те! Умирам в този кошмар... Липсваш ми... липсва ми  смеха ти, думите ти, нежността ти. Липсваш ми ти... такъв, какъвто беше - откровен и истински до болка с мен. Липсва ми предишния ми свят! Но най-много ми липсва ината ми.
Искам си го обратно! Поне него заслужавам. Явно е, че ти нямаш смелостта да се държиш като мъж и да ми кажеш истината, но по-жестоко е, че аз нямам предишната сила и увереност, за да си тръга и да спра агонията си.
И сега вече се моля само за едно: "Господи, разреши на душата ми да бъде неморална и лоша, дай и предишния облик, за да мога да го напусна! Върни ми инатата кръв, която течеше във вените ми, за да мога да го залея с нея и да си тръгна без да се обърна! Моля те, само за това! Да мога да бъда сурова и студена с него, въпреки любовта, изгаряща душата ми!"
Е... дано този път Бог чуе молитвите ми!
      Амин!!!