Събудих се, облян в пот. Докоснах лицето си с ръка - съвсем без да го обмислям. Ръката ми беше обляна в кръв. Помислих си: "Дали не умирам?"
Скочих от леглото и застанах пред огледалото - действително, навсякъде по мен имаше кръв. Започнах да търся рани по тялото си... очевадно нямах такива. Лицето ми бе някак застаряло - бях аз и не бях. Бях жив и не бях. Изведнъж усетих неописуема тръпка. Нещо различно.
Минаха ми през ум какви ли не мисли. Мислех си само за смъртта. За това какво съм направил и какво съм оставил...!
Или по-добре да не мисля поне веднъж за себе си, а просто да приема фактите. Кръвта продължаваше да се стича. Едри капки от нея падаха по земята, а скоро образуваха локва. Не ми оставаше много време.
Не ме болеше, чувствах се блажен... краят наближаваше... Мислех си, защо да не оползотворя последните си часове, минути, секунди? Но си дадох ясно сметка, че няма да успея да направя всичко, което ми се иска. Тогава осъзнах колко време от живота си съм губил и колко съм изпус ...