Пак съм огорчена, пак живота ми поднася злобни шеги. Може ли Съдбата да е такава курва!? Номерата и не свършват дори, когато съм на ръба на силите си. Не искам Тя да е моята учителка,не искам от Нея да се уча, да взимам нейния пример, разберете, не искам!
Но вече е късно, нали? Аз играя нейната игра и то по нейните правила. А в тази игра с теб, скъпи, си играем, нали? Ти ме нараняваш, после аз ти го връщам - класически сценарий. Аз обаче искам да спра тази тъй отдавнашна наша игра, искам за последно днес да изиграя своята част и да закрием представлението ни завинаги, не само за днес, а наистина завинаги, не както досега. Ти ме нарани, изневери, с друга пак някъде си бил, любил си я и може би щастлив си бил, твоята увертюра мина, идва моя ред, ред на изневяра, защото не мога да ти остана длъжна, само едно обаждане и изпълнявам дълга на своята гордост, там вече ме чака моето отмъщение, това, което ще направя заради теб. И ето го края, завесата пада, свърши се, но докога, до следващата твоя изневяра или може би сега вече аз ще го сторя първа, а ти ще си този, който ще ми отмъщава? Превърнала ли се е изневярата ми от отмъщение в навик?
Историята ни е стара, колкото и времето. Ще успее ли и любовта ни да оцелее толкова дълго? Пламваща и пресъхваща, угасваща и възраждаща! Обичаш ли ме достатъчно, за да си ме върнеш пак, когато си тръгна от теб, когато преболедувам любовта ти? Ще ме обичаш ли и когато аз не изпитвам нищо към теб? Ако е така, кажи ми го сега, след време ще е много късно.
© Мария Манчева Все права защищены