Минавайки по житейския си път като че ли моментите на отчаяние и болка никак не са малко. Дано има хора, които да се похвалят с обратното, но моите наблюдения са такива. Неприятностите в живота със сигурност имат своя смисъл, но не винаги мислим за него. Не можем да смятаме във време на изпитание, че изпитанието ще ни доведе до щастие, защото страданието и болката замъгляват тази представа. В такива моменти сме уязвими и само си задаваме ексзистенциалния въпрос: „Защо на мен?“. Истината е, че няма ясен отговор или по-скоро отговорът е, че на всеки се случват гадости, но просто от различен калибър.
Отчаянието замъглява погледа на разсъдъка, кара ни да мислим негативно и да се чувстваме в дупка, от която няма излизане. Понякога има изпитания, които много сломяват. Не зная дали биха калили всеки, но със сигурност сломяват. Но споделям мнението на Чърчил, че ако ще минаваш през ада, не спирай да вървиш. Може да не е с усмивка на лице, но по дяволите – върви! Не спирай, не падай, не говори, ...