Когато претърпиш разочорование се отчайваш от живота.Казваш си, че той няма смисъл.Мислиш си, че бог не знае адреса ти, че не се интересува от теб.Не се интересува какво чустваш, мислиш и в какво вярваш.А ти вярваш в него, вярваш, че някога и ти ще бъдеш спасен, вярваш, че все някога твоя ад ще свърши!Но нижат се седмици, месеци, години, но нищо не се променя!Ти си оставаш онзи нещастен човек, който броди по земята без път и без цел.Ти си оставаш все същия онзи, който няма за какво да живее.Понякога сигурно сядаш на някоя пейка и наблюдаваш хората.Наблюдаваш щастието, което те заобикаля.И дори, когато станеш и тръгнеш наравно с тези хора се чустваш един от тях един от щастливите.Но деня свършва, слънцето залязва и заедно с него си отива трохичката щастие в сърцето ти и реалноста се връща, удря те с неподозирана сила, а ти си беззащитен.Отново има насълзени очи, разбити на пух и прах надежди, отново има болка в душата.И всеки път си казваш, че е за последно, че повече няма да се поддадеш на измамното, на чуждото щастие, което те заобикаля, защото това щастие не е твое и ти никога няма да можеш да го изпиташ.Не ти остава друго освен тъмнината.Няма надежди и илюзий, защото те рано или късно си отиват, бягат и повече не се връщат.И ето отново оставаш сам и излъган, но най-болезненото е, че си излъган от самия себе си.От твоите мечти и копнежи, които предварително знаеш, че никога няма да се сбъднат.Ами тогава защо са надеждите, защо е онази болка, която те пробожда ден и нощ, защо всеки път посрещаш разочарованието с отворени обятия, защо?