Едно от трудните неща в живота е човек да се научи да изслушва. Умеят го малко хора. А тънкост в това е и да запази споделеното в тайна. Всеки има нужда да споделя. Обикновено това са неща, които са му причинили тъга. Хората, които изслушват са готови по всяко време на денонощието да чуят какво мъчи някого. Стоят с часове гледайки страдащия в очите и приемат болката за своя. Не говорят много. Което за другите е ценно. Слушат и съчувстват. Това съчувствие е като магнит. Привлича и предизвиква другите хора да приемат това като даденост. Може би се оправдват с твърдението, че споделената болка е половин страдание, затова са спокойни и си мислят, че не натоварват със своите понякога много дълги разговори. Дори са сигурни, че някой е длъжен да е свободен в удобно на самите тях време. Без да знае, какво чувства, какви проблеми има и дали изобщо е удобно. Но човекът, който изслушва винаги е съгласен. За него е признак на уважение, че е потърсен и се чувства нужен. Може би, защото вижда облекчение в очите на споделящия човек. И така, ден след ден. Седмица, месец, а и с години, някой има отдушник, за когото е абониран. Чувства се спокоен, защото знае, че има кой да му влезе в положението. Не му минава дори през ума, че може да го натоварва и да добавя своите проблеми към и без това напрегнатото ежедневие. Не се замисля, че изслушването е хубаво да бъде взаимно и да се извършва и от двете страни.
Човекът, който изслушва, почти не споделя. Изживява си всяка своя стъпка. Прави си изводи. Учи си урока и продължава напред. Той също има чувства. Понякога се влюбва в този, който му доверява тъгата си. Защото се е докоснал до най-съкровеното в душата. И се привързва към него. Но обикновено се случва така, че който споделя тъжните неща, си има кръг от хора, пред които е весел. Забавлява се с тях. Излизат. Съвсем различен, лъчезарен и свеж. И когато няма проблем, не се сеща да потърси този, който пази в тайна споделеното преди време. И неусетно някой се превръща в кошче за душевни отпадъци. Знаят, че го има. Знаят, че там се крият непотребните неща и понякога мирише ужасно. Заобикалят го. Но е неизбежно да го ползват, защото боклук винаги има.
Кошчето се забелязва отдалеч. Вижда се. Дори понякога хората се дразнят и негодуват, защото не е почистено и е пълно. И няма място за техните боклуци. Сърдят се, защото са свикнали да има кой да ги изслуша. Превръща се в навик.
Човекът, който изслушва няма да покаже никога, че не му е до това. Да слуша само оплаквания от неща, които не го интересуват и не са от неговия живот, понякога го натоварват. Но тъй като е даденост, хората не обръщат внимание на неговите емоции и желания. Дори си позволяват да го обсъждат сред своя си кръг от весели приятели. Ако е постигнал нещо и иска да сподели, да направи обратна връзка и да се похвали, често го претупват набързо и започват отново с техните оплаквания. Търсят вината за неуспехите си в другите хора и уж са над тях, но се превръщат в неудачници.
Много е трудно да се открие човек, който да може да слуша. Той е добродушен. Раздава се. И показва душата си без да се срамува от това. И когато някой намери такъв човек, той се доближава до него. Под прикритието на приятелство, от което всеки има нужда, прикрепя се и докато не го изцеди, не си тръгва.
Както в икономиката, разходите за някого за приходи за други, така и в отношенията между хората, споделянето на един е натоварване за този, който е поел отговорността да изслушва.
Ако имаме днес къде да хвърлим боклука си, утре може да се е превърнало в сметище от хорски проблеми. Нека да изслушваме и ние, колкото и да е трудно това. Защото кошчето за душевни отпадъци, всъщност е човек.
Личност, със своите страдания, чувства и мечти.
Човек, който ни дава безвъзмездно времето си.
На разположение за нашите неразположения.
Един добър човек.

Явор Перфанов
09.04.2020 г.
Г. Оряховица