Видяхме се с него, в едно крайбрежно градче, където години наред, бяхме с приятели в началото на летния сезон. Подготвяхме семейният им хотел за предстоящите гости. Тъкмо бяхме седнали, след работния ден. То се приближи до мен в заведение на самообслужване, в което се предлагаше най-различна риба, пържени картофи и бира. Имаше много изпаднал вид. Слабо, въшлясало, с мътно ляво, избито око, с което не виждаше, гладно, но деликатно, като всяка една котка! Подадох му една рибка под масата, която то стръвно изяде, после още една и още… Явно не беше се хранило от доста време! Скоро обаче се насити и полегна до краката ми, проявявайки по този начин своята благодарност! Говорех му от време на време, като на човек, под смаяните погледи на моите приятели. То обръщаше муцунка и се съгласяваше с ласкателствата ми. Виждах в него живота, търпението, смирението, деликатността и си дадох сметка, какви сме повечето хора, вървим напред и …потоп след нас! Някои може би ще възразят: „Ние не сме такива!“ О, да, ние никога не сме такива…
      Котето ме гледаше с избитото си, мътно око и питаше: Ти истински ли си или те сънувам?! Не можех да му отговоря! Една голяма, твърда буца бе заседнала в моето гърло, буцата на целокупното, благородно, извисено човечество, част от която бях и аз самият!
      Това коте, ми показа, какво е да си истинско, божествено създание, което приема живота, такъв , какъвто е и благодари за всеки един миг от него! То ми даде криле и летейки на тези криле, аз започнах да пиша: 
"Видяхме се с него, в едно крайбрежно градче…"