JordanKalaykov (Jordan Kalaykov)
49 0
19 окт. 2019 г., 07:51

Коварната неумолимост на отминаващото време. 

  Эссе » Философские
1407 4 15
1 мин за четене

   Бавно и незабелижимо настъпват промените. Тялото, подобно на дълго употребявана машина, започва да се поврежда. Отначало повредите са малко и лесно отстраними. Медицинските ремонти са успешни и животът продължава все тъй хубав и привлекателен. После пораженията зачестяват, но всичко изглежда временно и поправимо. Възможностите намаляват чувствително , но животът е по-силен от случващото се. Човек се приближава неусетно до невъзвратимост и невъзможност да живее както е свикнал и както са изградени навиците му. Стериотипите - онези тъй непоклатимо формирали втората природа, се пропукват. Животът сякаш продължава по инерция с все още съществуващите в съзнанието мисли, желания , очаквания от миналото. Цялото същество се съпротивлява с всички сили. Отказва да приеме края на един красив и активен етап от живота. започва изживяване в бъдещ, мним живот ,който няма да се случи в тъй познатите и желани измерения.

    Животът и персоната, на която принадлежи, се разминават във времето.Човекът е тук, както е бил винаги и уж живее, а той - животът е някак си встрани и става все по-трудно да се балансират състояние и реалност, да се съберат, както е било винаги в миналото. Себепознаването навлиза в друг етап и става все по-болезнено. Предпочитаното състояние е илюзия,която се превръща в нова истина, нямаща нищо общо с действителността.

© Jordan Kalaykov Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Смисълът чудесно го разбрах и ми беше полезно. Опитвам се да балансирам, за да се запази все пак горният текст непокътнат
  • Не намирам никакъв смисъл от повече мои коментари. Който наистина разбрал, разбрал. Не ми се хабят думи.
  • Да не изпадаме в буквализъм. В крайна сметка как се пише есе или как се казва нещо казано, но по неказан начин – отстрани все изглежда като че сравнявате. Примери се дават, за да подкрепят теза, а Вие нямате теза – само отричане. И то, половинчато. А най-вече изглежда, че оспорвате коментара ми, а не текста.
  • Четенето на Монтен не е сравнение, а лека подсказка за това къде може да се намери учение за елементарните основи за това как се пише есе. И да, трябва да се чете, преди да се пише. Примерът за Ойлер е много далеч от сравнение. Не за първи път ми се налага тук да обяснявам очевидната разлика между сравнение (смешно, ако си позволя да го правя и затова никога не съм го правил) и пример. Всъщност в сайта има само няколко есета. Останалото носи само етикет "есе". Много труден жанр.
  • Мисля, че сравнението Ви с гениалните умове така или иначе беше неуместно – още повече с признатото: ние сме любители...
  • Разбира се, че всеки има право на мнение, както и да го изкаже. И това е най-хубавото на този сайт.
  • Безжичен, благодаря за препратките. Явно за Вашите 101 години сте успели доста да разширите кръгозора си – с уважение, не със сарказъм. За съжаление тук, в Откровения, за мен поне, това есе е находка и, съпричастна с автора, му отдавам дължимото – с мнението си.
  • Есета, и то какви, изразяващи по великолепен начин личните му мисли, същност и новаторство са озаглавени основните математически трудове на Ойлер. Там ли няма нещо неказано дотогава? Не ме разсмивайте с баналности. Разбира се, ние сме любители, и на огромна дистанция от гениите (те затова са гении, защото ние дори не можем да се дакоснем до тях). Но едно есе, ако поне малко отразява вътрешното аз на човека, неговото мнение, казано направо за лични и абществени значими неща, винаги може да каже нещо неказано, или нещо казано, но по интересен начин... Все пак нека повече четем, например Монтен.
  • Казва ни нещата обобщително – като вдъхновяващо прозрение, ей така просто – да си го имаме в едно изречение, за урок! Иначе съществува ли нещо неказано?
  • Добре. Истини. Но известни. Банални. Какво ни казва повече това есе, чудя се и не разбирам.
  • Тук мога и да поспоря за това, дали състоянието и реалността се припокриват въобще – в който и да е период от живота на човека. Но в контекста на есето, съпоставянето е брилянтно показно́.
  • Хубаво е да участваме,а в моменти на съзерцание на красивата природа да се сливаме с хармонията й.
  • Ако я приемаш за коварна, винаги ще имаш такива размисли.
    Закономерна е, коварното е друго, напр.: инцидент, болест и т.н.
    Защо живееш с мисли и спомени за миналото? Миналото не е живот! Живот е времето, в което живееш и бъдещето, за което живееш!
  • Преди малко четох за Атанас Далчев. Той казва, че в крайна сметка разбираш, че животът ти е един неуспех. Разбираш го не, докато си млад. А илюзията дали те крепи, за да си жив?
    Не мисля, но кой знае?...
  • Хареса ми. Не за отминаващото, а за случмащото се. Ако се поставите на мястото на времето - не то се случва, а ние. И вероятно му досаждаме с настойчивостта си. Всъщност животът не е време. Времето е живот. И в това е смисълът и на едното, и на другото. Кой знае.
Предложения
: ??:??