Необходимото – никога не ми е липсвало. Никой дъха ми да окове не би посмял. Достатъчна ми е глътката свеж въздух – дарът от надвисналите над мене сини небеса. Докато дишам – съм. И онзи ненадминат Художник ме кани и чака в платната свои – широки, пъстри, ярки. Ако се заседя само в червеното, вероятно ще са ми нужни нож, револвер или кинжал. Не знам защо железата да залюбя не успях и само в бързо топящото се Смисъла и Себе си откривам. Защо някои вечно са влюбени в птици железни с гърмящи крила и дъхът техен струи в дулата им огнени?
Дали си има скорост своя Духът? Мисля, не е съвсем нелеп този въпрос. Стига да не мъкне Той от карма поредна пак тежести греховни – на Его ненаситно охранените рожби.Тогава…Духът светлината сияйна догонва. А дали съпротивление и сила своя Духът има? Или го затлачват обстоятелства непредвидими? Съпротивление – не, но сила своя несъмнено Духът има. Питате как се измерва тя ли? С оптически уред? Не! Мери се с болката понесена от незаслужените рани. И ако все ...