Спокойствието, обичам го, и напоследък се нуждая от него повече от когато и да било. Затова пак съм тук, където е неговото царство. Сутрин, щом отворя очи, виждам някогашни мечти, а хладният сутрешен въздух напълно прояснява мисълта ми, слухът ми долавя само шума на развълнуваните листа, на големия орех, който носи прохлада дори и в най-големите жеги. С чаша приятно кафе в ръце, гледам как лястовици кацат по жицата, сякаш се събират сутрин в кварталното кафе, понякога по три, четири, друг път, заемат всяка част от своето кафене. Но винаги пеят своята песен, песента на живота.
Надпяват се една на друга, подобно хора, които се карат и спорят, а други се гонят, любовно. Улиците са пусти, пред себе си виждам само къщи, тихи, неми сгради, сякаш са безлюдни. Хората са някъде там, по задачи, а други се крият от парещото слънце, особено по обед. Тишината е приятна, но дори и глъчката, създала се следобед, когато захладнее малко, не е дразнеща. Детски смях оглася улиците и детските площадки, ср ...