Ето и поредния есенен дъждовен ден. Любимите ти дни в годината. Навън е прохладно, малките капчици вода падат и овлажняват топлия асфалт.

   Привечер е, а аз седя отново до прозореца и си мисля за теб. Мисля си само колко ми липсваш. Копнея да те видя, да те прегърна, да усетя аромата ти... и един миг ще ми стигне, но дори него нямам. Всичко между нас отдавна приключи. А аз все още се лутам из миналото и се опитвам да си спомня и най-дребния детайл от всяка наша среща. Чудя се дали и ти все още таиш частица от нашата топла връзка в себе си. Питам се, но колкото и добре да те познавах, не съм сигурна, че дори искаш да ме погледнеш. След случилото се ме е страх дори да се подам навън, та да не би случайно да те срещна. Не се чувствам готова отново да усетя твоя ледено студен, празен и смразяващ поглед върху себе си. Иска ми се да забравим всички лоши чувства и онази топлина да се върне, където ù е мястото...

   Ти дойде и ме промени за толкова кратко време. Друг човек бях след всеки разговор с теб. И тайничко се надявах да не свършва толкова бързо, а да продължи най-малко вечно. Не съм и предполагала, че ще те срещна, не мислех, че някой е способен да породи такива чувтва в мен... отново. Трудно ми е дори да мисля за това, което ти причиних. Въобразявах си, че мога да правя каквото си искам и че всичко би ми простил, чувствах се свободна... твърде свободна.