Чувстваше се особено сама. Не самотна, а сякаш нещо липсваше.
Работеше усилено и се държеше ведро с околните. От време на време се оглеждаше, за да види все същите угрижени лица, с очи, пълни с тъга.
Тя беше весела, смела и дори безгрижна. Поне това виждаха останалите. Но нещо липсваше.
Откакто се запозна с Него светът сякаш се промени. Стана някак неусетно. Видяха се, погледнаха се очи в очи и усетиха, че не са сами. И двамата не мислеха, че това може да е Любов. За тях беше нещо повече.
Сега Той беше далече. Но Тя усещаше, когато Той мисли за Нея.
Понякога, вървейки по улицата, усещаше лек допир по косата си. Не беше вятърът. Усмихваше се леко и питаше наум:"Какво има?" Чуваше неговото: "Липсваш ми!" като шепот, носен от вятъра, изречен от листата на дърветата. И Тя отговаряше:"И ти на мен!" И чакаше...
Някой й беше казал, че "Липсваш ми!" не е нещо особено. Този някой не искал да липсва на никого и за него любовта била нещо като "Нужен си ми!" Човекът просто искаше да се чувства нуж ...