листо
Беше ноември. Мрачни облаци скриваха слънцето. Вятърът бе засвирил със своята есенна флейта и като че ли се опитваше да издуха и последните спомени за топлото лято. Хората започваха да сe навличат със зимните си дрехи, а дърветата обратно на тях - събличаха своята премяна.
Светът околомен посрещаше есента, а аз в душата си – пролетта. За първи път в живота си я посрещах, и я виждах толкова красива, но същевременно съзнавах, че е и много крехка. Не исках това да е илюзия или игра на моето въображение. Не исках да е просто измислица. С вярата си в нея, в пролетта, се опитвах да прогоня страха, който ми навяваше мисли за загуба, за пропадане отново в тъмната бездна.
Не спирах да си повтарям: “навън е есен, но вътре в мен е пролет. И там - в душата ми - слънцето припича все по-силно и топли, и сгрява. И за живот се надигат цветята. И нежен аромат се понася.”
Вървях си по тясна пътечка из парка. Не чувствах студа, защото ме сгряваха моите мисли. За първи път - зрънцето мъка в мен бе о ...