В последно време все по често се питам. Как бих се почувствал ако България я няма. Опитвам се да си го представя.

Да ги няма хората мога да си представя. Имам предвид не страната да опустее от към хора, но да ги няма тези които живеят там сега. Да е населено с други хора. Това не ми е трудно да си го представя, защото отдавна не съм се прибирал у нас и не съм контактувал реално с българи живеещи в България.

Българите емигранти са други. С тях ми е приятно да контактувам. Разбираме се. Разказваме си историите, радваме се на постиженията един на друг, говорим си за децата си, за родителите си за България.

Убеден съм, че това, което си говорим и мислим за България е някакъв мит. История създадена от емигранските ни души. Според този мит в България е зле.

Много от нас разбират, че това е един необходим мит, но все пак не повече от това. Необходим, за да оправдаем оставането си в чужбина пред самите нас. Истината е, че не искаме да си разкъсваме семействата. Жените искат да са до децата си, а мъжете колкото и да фучим не ни се остава сами на стари години. Значи разковничето е в децата.

Детството им е минало далеч от България и те не я усещат, като техен дом. Тя е дом на баба и дядо, дом на чичовци, лели, братовчеди, но не и техен дом. Техният дом е този, който ние сме създали за тях. И да го разрушим ще е подобно на късна слана, която попарва току що цъфналите фиданки.

Да прережеш корена на децата си е престъпление. Но не го ли прерязваме, като напускаме България? Трябва ли корена на рода да е заровен в земята на Родината за да не изсъхне дървото? Все въпроси без отговор.

Истината е, че никой не знае. Предполагам, че зависи от дървото. Някои дървета могат да виреят и на чужда почва. Други умират. Зависи от дървото на твоя си род. Всяко дърво боледува, когато го преместиш.

Така и аз, внук и син на емигранти, не успях да изградя българска идентичност колкото и да исках. Затова сигурно се чувствам по-добре в емиграция, сред пресадени дървета. Тук ме разбират много по-добре. Тук и аз разбирам хората много по-добре. Не само българите, но и руснаците, македонците, босненците, иранчаните и бангладешците.

Странно е как една толкова огромна и разнородна група хора могат да се почувстват близки един с друг само защото всички са емигранти. Колко силно чувство е любовта към родината и носталгията, след като може да сближи христиани, мюсулмани, евреи, бели, черни, жълти, млади и стари!

Казват че само истинската любов може да спаси света. Е, сигурно любовта към Родината е истинска любов. Дълбоко съм убеден, че човек не може да оцени силата на любовта си докато не загуби предмета на тази любов. Не оценяваме жените докато ги притежаваме, не ценим децата докато са по цял ден с нас, не разбираме силата на приятелството ни докато не се разделим с приятеля.

Лозето побягва, когато не се окопава, плеви и полива. То пуска нови филизи, старите глави изсъхват и лозата подивява. Подивява. Това ли ни чака? Подивяване? Зависи си само от нас.

България я няма. Поне такава, каквато я познаваме и обичаме. Има нова страна, в която не искаме да живееме вече. Тръгваме като лозите. Всеки филиз в различна посока.

От всеки от нас зависи дали ще подивее неговото грозде. Трябва да се научим да правиме лозе. А какво иска лозето? Мотика. Това го зная от онази, която ме е родила и онази, която ме е отгледала. Хващаш мотиката, забиваш, обръщаш разбиваш. После пак и пак и пак. Докато дишаш. Така се прави лозе. С мотика, не с приказка.