Ден, след ден... нощ, след нощ, как изобщо е възможно години наред да не можеш да се примириш с невъзможната си любов? Фредерик Бегбеде казва, че любовта трае 3 г. - лъже! Моята вече трае 5-та поред. Да, сигурно е малко нелепа - започна, когато бях едва на 13 г. Но тежестта в корема, буцата в гърлото, объркващите мисли - не, те не са нелепи. Истински са и замъгляващи трезвото ми по принцип мислене.
Понякога изпитвам раздвоение. Дали не си внушавам, дали се самозалъгвам, дали просто не искам да мисля за някого, да съм обсебена от сложната, невъзможна, може би и несподелена любов? И какво като за миг реша, че е така, когато след 1 ден чуя нечий глас и от унилото изражение на лицето ми няма и следа. Напротив, цялата сияя, и то само от една дума: "ало". Представете си, даже и разговор на живо не е. Звучи сладко, звучи наивно и по детски. Сама се убеждавам, че е така, но не. След ден, след седмица, след две, когато отново видя познатия номер на дисплея, цялата вселена изчезва, пренасям се в ...