Любовта е омайно вълшебство, което душите ни копнеят да срещнат. Това е най-силното чувство в този свят, което ни дава сили и вдъхновение да изразим най-доброто  от себе си. Невъзможното изведнъж става възможно, защото любовта е сила, която ни ръководи през целия ни живот. Но дали с това, че обичаме няма да се самонакажем за цял живот?

Съществува ли любов без саможертвата на единия партньор? А трябва ли в името на любовта да я пренасяме? Тя не бива да се цени в любовта. Когато в съжителството на двама влюбени, единия направи драстична саможертва заради другия, а той не го оцени или изпита вина. В този случай човек би се почувствал използван и недооценен. Това първично действие, от страна на отсрещния, би погубила една щастлива връзка. Но тук идва и другия въпрос, когато и двете страни правят саможертва в името на това да съхранят любовта си. Има ли опасност тези лишения и компромиси да се превърнат в част от ежедневието им. Никой все още не е достигнал до извода, има ли смисъл от всичко това? В човешката природа е заложено да се бориш за любовта си. Според мен любовта е егоистична. Всеки би претърпял драстична промяна или би изтърпял любовно изпитание, но защо го прави? Отговорът е, че със саможертвата си, той укрепва своята любов. Кой не би искал да запази своята приказка? Любовта е изкуството да даваш любов и да получаваш.

Любовта не трябва да изисква жертви. В противен случай, тя не би могла да спаси света.

Човек трябва да уважава себе си, тогава той ще знае как да уважава отсрещния. Но за всичко това се изисква много зрялост, а ние сме просто хора.