Ровейки из паметта си се върнах в моите тинейджърски години или както тогава ги наричаха гимназиални. Тогава всичко беше по различно,не така освободено и действително. Все се криехме по ъглите и тайни местенца, за да изпушим първата си цигара. Никога не успях да влезна сред лидерите на гимназията. Бях избързала с една глава над другите и 180 - сантиметровият ръст все ме отвеждаше в първите редици на строя (тогава имаше и такъв), затова и слабичките ми рамене се огъваха, търсейки земята. В килограмите бях доста поизостанала и имаше опасност да се пречупя някъде в талията. Другарката (тогава така казвахме) по физкултура така и не успя да ме качи на гредата. За нея всички бяхме "карамфилки"(Защо ли? Не знам). Останах недооценена и в литературните си напъни, все спирах до петицата. Разпъвахме на кръст авторите по определена схема, а аз не знам защо не обичам схемите. Нямахме право на собствено мнение... Буйните си гъсти коси трябваше да сменя с къса момчешка прическа(ушите да се виждат, за да чувам по добре). Сплитъкът на плитките ми бил малък - така казаха. Открай време си падам по панталоните и до сега в гардероба ми полите са рядкост, само тук-там за да не обидя жената в мен. По онова време бяха забранени. Всички трябваше да изглеждаме еднакво в черните си "мантички", четири пръста над коляното (мереха ги), късите коси и емблемите. Така и не успях да се вмъкна в тази еднаквост, все нещо обърквах... В очите си имам "дяволчета" - малки черни точици, пръснати по бледозелените и кафяви хълмове на зениците. Броих ги, излезнаха точно тринадесет и от тогава все си мисля, че това е някакъв знак на съдбата. Трябваше да стана на 44, за да разбера, че то си е наистина така... Намигвам ви "дяволски", а вие ме разбирайте както ви се иска...