Мисли в клетка 

      Ако един човек  в определен момент от живота си  разбере, че не е бил обичан цял живот, как ли се чувства? Може би като мен или по съвсем различен начин. Това усещане би трябвало да е строго индивидуално.

     Състоянието на усещане на необич само по себе си има пагубни последствия за човека като индивид. В  началото  той е стъписан... Не иска да повярва, че това се случва с него. Затваря се в себе си, отдръпвайки се от света в свой измислен и добър свят, където който и човек да срещне оттам насетне, все ще го обича! Тази илюзия блазни мислите и те кара да се чувстваш щастлив навеки! Но така е само в твоите мисли за жалост, защото много малко хора или дори почти никой не иска и не може да мисли като теб.

    Но случва се така, че ти отваряш очите си за реалния свят, който не си познавал. Само че пренасяш в него всички твои нереални ценности, които толкова дълго си градил и пазил ревностно. И  идва един момент, който много  прилича на онзи, в който си разбрал за необичта. Хората ти се радват, но трудно те разбират или съвсем не те разбират. И мислиш си... По дяволите, толкова ли е трудно това? А  толкова много имаш нужда от обич... Как да ги накараш да го разберат? Ти не разбираш единствено това...

    Може би ти се случва да те харесват, да очароваш половината свят, но на теб ти трябва обич... И не капчици и не временно, а вулкан от обич и още повече доверие...

    Сякаш такива реалности на практика почти не съществуват. Хората са свикнали да получават съвсем малко или почти нищо... Само молитвите им към Господ са в неограничени количества... Но той е толкова далече... Отчайващо далече...