Стоя на сянка. Топло е въпреки ветрецът, който идва от морето. До себе си имам хладилна чанта пълна с домашна лимонада. Отпивам жадно и гледам вълните. Толкова мощни и необуздани, толкова силни, успокояващи и плашещи едновременно … и търся с поглед човека, който може да се справи с тях. Моето момче, което с такава страст ни доведе тук, за да се насладим на морето. Всеки по свой начин – аз гледайки и плахо докосвайки водата, а той част от бурните вълни. И знам, че винаги ще го обичам. Не защото ми подарява тези мигове, не защото докато аз се излежавах приготви лимонада за мен. Не! Защото, когато излезе от водата знам, че ще почне да ме търси с поглед и ще знам, че докато е укротявал вълните, е мислел само за мен. Защото, когато ме намери с поглед, ще се усмихне и знам, че ще е щастлив да ме види там на брега, сигурна с лист в ръка, чакаща го да се появи. Едно махване, което ще ми каже всичко, което искам да знам, една въздушна целувка, която ще донесе вятъра, и една надежда, че и утре пак ще ни е добре.