Моята вяра в любовта

            Единственото нещо, в което съм склона да повярвам, е любовта. За мен тя е едно вълшебство, изпълващо човек с нови сили, доброта и красота. Въпреки всичките ми разочарования, разбитите надежди, аз знам, че тя е тук край мен. Някой ден ще ме хване за ръка и няма да ме пусне, а това ще ме прави щастлива. Да, вярвам в това, ами вие?

            Отдавна приказките не са реалност. Рицарите ги няма, както и дамите на мечтите им. Хората са убедени в това. Факт е. Аз обаче не спирам да мечтая за тях - рицарят на бял кон с роза в ръка. Вярвам, че някъде е останал още един и ще бъде само за мен. Сигурно се питате от къде я имам тази вяра и убеденост. Просто го знам или ми се иска да го зная.

            Животът е изпълнен с препятствия и трудности. Нужна ни е дълбока вяра, за да не бъде така сив. А любовта - тя кара човек да се усмихне, да възкръсне, да се изцели, но и да се погуби завинаги. ‘Да обичаш - това означава да си изпълнен със сълзи и въздишки, пламък и вярност, докато не станеш купчина пепел” -  Шекспир.

             Има и една друга любов, в която вярвам. Това е обичта. Тя е доверието, жертвоготовността. Винаги можеш да разчиташ на хората, които те обичат. Те са спасението. Обичта кара хората да се размекват, да правят добрини, а това върши чудеса. Създава вечни приятелства, сближава роднини, кара светът да се върти.

            Вярвам силно в любовта. Тя е навсякъде около мен. Помага ми да ставам когато падна. Дава ми кураж сутрин да се будя и вечер да заспивам. Макар понякога да е жестока, като се опитва да ме погуби завинаги, тя ми вдъхва живот. А когато се почувствам сама, отварям прозореца и се подавам навън. Това поддържа вярата ми в нея - тя е като вятъра - не мога да я видя, но чувствам, че е тук.