Жената се разплаква. Пред всички на масата. Срещу нея е крушката и очите ù блестят. Наближава полунощ. Навън в градината сме. Зад нея е мракът. Тя говори. Клепачите ù често трепват и обират влагата. По лицето ù няма сълзи, само в нея до дъното на душата ù. До мозъка. До костите, до последната ù женска клетчица. Страшна гледка. Безкрайно, безкрайно болезнена.
„Мъжете в България са простаци. Мразя ги!”
После става и отива в банята. Да изплюе сълзите и да издуха носа си. Да изплюе. Насъбралото се за всичките ù 50 години. От мъжете. Българските. Така наречените ни - мъже – както тя се изрази. Казваме ù, че може би... тя тихо отговаря – късно е. Стара съм и навежда леко глава. От самата промяна светлината огрява под ъгъл мокрите очи и за миг ми се струва, че те са цветни, че искрят в най-различни цветове, като ония наши детски играчки с цветните стъкълца, мозайка. В най-различни цветове. Харесвам я, започвам да изпитвам мило чувство към нея. Не я съжалявам. Излишно е. Няма нужда. Тя така и ...