Вървя си аз по улицата и се прибирам от центъра към вкъщи. Вървя облечен с дебело яке и зимна шапка, но усещам как студенината ме пронизва. Усещам хладния въздух как играе върху лицето ми. Лъкатуши, играе и танцува по него. Придава бледо червен цвят на носа и бузите ми. Устните ми напукани от този студ и болка, защото няма кой да ги стопли, кой да премахне болката. Очите червени, от сълзи! Сълзи причинени от тези който обичам най-много, причинени от парещия ад който наричам живот!
Вървя си аз по улицата и подсъзнателно се онасям от белотата на снега. Мисля си колко спокойно и приятно изглежда той. Изведнъж виждам една купчина сняг изцапана в кафяво и червено! Кърваво червено, като кръвта в моето малко, сбръчкано сърчице. Кафяво като гроба, който очаква денят, в който ще направя последната си грешка. Сега се спирам и си мисля, нима това не съм аз. Едно петно сред белотата на обществото. Нима не съм мръсната кръв нарушаваща мира и спокойствието. Нима не съм това кафяво леке, което да раз ...