Години наред намирах успокоение единствено в слушането на дъжда. Обичах да опирам чело в студения прозорец на стаята си и да се взирам в нощното небе, осветено от безбройните звезди, слушайки шепота на вятъра в листата на дърветата... сякаш очаквах от тях да отговорят на безбройния цикъл от въпроси, въртящ се в главата ми. Единствено така успявах да се спася от ежедневието, което бавно ме убиваше със своето вцепеняващо мозъка еднообразие. Защо ни е да си имаме цел? Защо ни е да живеем за мига? Защо ни е да обичаме? Въпросите не спираха да нахлуват неканени в съзнанието ми, като не ме оставяха на мира дори за миг. Но за мое огромно щастие, срещнах момиче, което сякаш ме научи да мечтая.
Тя върна светлината в мрачния живот, който водех, помогна ми да осъзная, че на хората може да се има доверие, тъй като тя самата бе олицетворение на Доброто. Може би без нея сега щях да седя в ъгъла на стаята, забил поглед в стената, мислейки си: “Не взимайте живота твърде насериозно... в крайна сметка в ...