Най-великото изкуство
Изкуството. Това е нещо, родило се в древността и развило се в много и различи жанрове – кои от кои по-хубави. Няма човек, който да не е чувал някоя песен по телевизията и да не му се е дотанцувало, да види някоя картина или статуя и да не се изуми от майсторството, с което са направени. Ала едно се отличава, едно е толкова обширно, че може да побере цял един свят в себе си, да ни пренесе на място, което никога не сме виждали до този момент – а именно това е литературата.
Не отричам, че и останалите разклонения на изкуството са по-маловажни, разбира се. Не мога да отрека, че музиката ме изпълва с такъв копнеж, както нищо друго. Тя ме изпълва отвътре, кара ме да се чувствам върховно, но само това (не, че е малко).
Ала литературата, литературата просто ме изумява. Просто е уникално как в една нищо и никаква книжчица, дори и само в един прост лист – може да се побере толкова много, както никъде другаде. Чрез най-великото постижение на човечеството – буквите – всеки човек, който има прилично образование, може да опише нещо, което е видял. Дори да е написано неграмотно, все пак може да го направи. Точно с това се различава литературата – в нея можем ние самите да създадем един свят, да създадем свое собствено творение, без да се наложи да се потрудим малко.
Докато в музиката не е така – не са много хората, които могат да създадат мелодия, да познават нотите и т.н. А пък в изобразителното изкуство – са още по-малко. Не може да се отрече, че един от най-изумителните таланти е този, да можеш да рисуваш, да изобразяваш това, което е в главата ти с четка и бои. Но писателите правят същото, че дори и повече.
Както казва великият Николай Хайтов в своето „Едно разсъждение върху литературата” – „... Читателят е съавтор на четеното произведение, като го преобразува в образ, в низ от редуващи се в неговото въображение картини.”
Не е ли така? Невероятно е, как, когато четем нещо, то оживява в нашето въображение и ние сякаш сме там, а не тук. Невероятно е как, докато никога не сме виждали извънземно, можем да го видим с най-малки детайли, благодарение на доброто описание на някой писател. И то е наше! Ние сами го създаваме, не друг. Когато го видим нарисувано, можем просто да кажем дали е добро или не (още едно разсъждение на Н. Хайтов), а докато четем, ние сами изграждаме написаното.
Не е ли това прекрасно, не е ли изумително! Не е ли велико, как докато четем „О, Шипка” на Иван Вазов, настръхваме, като си представям ожесточената борба, водеща се на този паметен връх?!
Литературата е лесна за разбиране в повечето случаи, а в същото време е толкова монументална и величествена. Нима в нея Дж. Р. Р. Толкин не побира цял един свят? Един свят, който ние не сме си и представяли, но докато четем „Властелинът на пръстените” го виждаме в най-малките детайли. Нима Алеко Константинов не успява да опише величието на Нигарския водопад в „До Чикаго и назад” само чрез букви? Тези и още хиляди доказателства са за това, колко всеобхватна е литературата и в същото време колко е близка и достъпна до хората.
Не пиша това, само защото литературата е единственото нещо, в което може би имам някаква способност, не, дори и да бях художник, архитект, скулптор, музикант, пак бих разсъждавал по този начин, защото аз се възхищавам на това изкуство. Прекарвал съм часове в четене на дадена книга и когато накрая я затворя, се заглеждам, замислям се и си казвам: Е, добре дошъл обратно в този свят. ツ
© Виктор Табаков Все права защищены