Ще бъда кратък като живота и нетъждествен като смъртта, обещавам.
Ето какво се случи.
Ровех в мазето да търся нещо в него. Аз обичам да бъда там. Не е страшно, има лампа. Плъх. И паяжини. За причина не питайте – няма такава. Вероятно.
И ето ти – найлонова торба с прашни книги. Радост!
Повечето от тях са критикувани от мишките, но има и запазени остатъци. Един от тези остатъци е списание “Родна реч”, брой пети от хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Литературно списание за средношколци – пише отгоре. В избеляло синьо и потъмняло бяло. Разгърнах го и в тъмното не видях нищо. Затова взех цялата торба да я разнищя на видело, навън, на светло.
Корицата започва с мисъл на Климент Охридски – същият, за който пишат тук и там, че е различен от българщината. “Похвално слово за Кирил и Методий”. Що ли се е пънал да го пише това Климент, вместо да си благува старините?
Отварям, разлиствам. Виждам своя снимка някъде в средата и се огорчавам. Късам страницата и стихотворението с нея. Не е тов ...